|
|
|
Страница 1 от 4
Заекването
 Разстройства на ритъма и темпа на речта
СЪЩНОСТ:
Един от често срещаните и същевременно една от най-тежките и мъчителни говорни страдания е заекването. То се изразява в спазмично нарушение на темпа и ритъма на речта по време на общуване с окръжаващите. Едновременно със спазмичните задръжки в речта в психологията на заекващия се появяват и редица други симптоми, което показва, че в него се развива своеобразна невроза, нарушаваща една от основните функции на речта-функцията й за социално общуване.
Заекването е познато от дълбока древност. То е старо едва ли не колкото речта. Още Хипократ и Аристотел са се занимавали с неговото разглеждане. Хипократ е смятал, че заекването се дължи на дефекти на периферните говорни органи- език, устни, небце, ларинкс и на неправилната връзка между говора и мисленето. Аристотел пък смятал, че причината за заекването е в неправилното формиране на говорните органи и по-специално на езика. Плутарх дава сведения за заекването на знаменития оратор на древността Демостен (384-322 г. до н.е.). Известно е, че Демостен е заеквал и, че сам е успял да се освободи от недостатъка си. Методиката на неговата работа за правилна реч заслужава внимание и днес, преди всичко със своя дълбок анализ относно същността на страданието.
Демостен прилагал система от психологически въздействия над речта си. Той слагал под езика си камъче, заучавал наизуст цели диалози, които произнасял пред огледалото, а след това отивал край разбунтуваното море и там говорел, речта му се заглушавала от рева на морските вълни. Заедно с корекцията на своята реч Демостен въздействал и върху психиката си, в която поради заекването се наблюдавали такива отклонения като нерешителност, необщителност, плахост, страхливост. С упоритата работа Демостен успял да отстрани всички тези отрицателни качества, да овладее речта до съвършенство и да стигне върховете на ораторското изкуство.
В стария Рим, където една от целите на образованието е била усвояването на ораторскоти изкуство, също са обръщали внимание на заекването. Видният представител на медицината Гален с смятал заекването за последица от поражение на езика или на мозъка,или пък едновременното поражение на мозъка и на езика.
Малко по – късно приблизително между трети и четвърти век Етиус, Целий, Аврелиан и Орибазий занимавайки се с въпроса за заекването, са препоръчвали като мярка за освобождаване от него говоренето на нисък тон.
Арабската медицина в лицето на своя знаменит представител Авицена определя заекването като многократно повтаряне на срички, преди да бъде произнесена думата.
В началото на деветнадесети век излизат трудове, в които заекването се разглежда вече научно и това дава основа за играждане на педагогически и медицински методи за неговото отстраняване.
Застъпваните от различните автори гледища по същността на заекването, а от там и относно методите на неговото отсраняване в тази епоха са доста противоречиви, неясни.
Още през 1838 г. Христофор Лагузен издава брошура, в която се обявява против всички, които търсят причините за заекването в несъвършенствата на говорните органи. Той насочва вниманието си към друго направление – психически травми и други заболявания и пр., и съобразно с това предлага работата по преодоляване на заекването да се извършва с психологически прийоми.
През първата половина на нашето столетие въпросите за заекването започват да се разглеждат и изучават в медицинските факултети, педагогическите институции и с тях се занимават психиатри, лекари, педагози, фонеатри и фонетици.
В последните години на миналия век у нас се заговаря за заекването и се появяват наченки на грижи за заекващите.
В тазидълголетна история на развитие на учението за заекването възникват различни хипотези и теории за неговата същност и произход.
В”Клинична психиатрия” Шипковенски разглежда някои от тези хипотези:
Възпитателна хипотеза – разглежда заекването като лош навик, който произхожда от естествените запъвания на детската реч, и който се задълбочава и затвърдява посрдством страхови афекти и наказания.
Психоаналитична хипотеза – застъпва се от Кориат и Кларк. Тя обяснява заекването като задръжка на сексуалното развитие.
Неврологична хипотеза – при нея съшествуват различни варианти, тя всъщност е патогенеза, а не етилогична. Нейните поддръжници намират, че говорната чифтна мускулатура не получава едновременно двигателми импулси от различни „интегративни центрове” в мозъка.
Невротична хипотеза вижда в заекваето някакъв дълбок проблем на личността, неспособност за приспособяване към изискванията на живота. Всъщност тази хипотеза не е нищо друго освен финалистична концепция за „бягство в болестта” – в случая бягство в заекването – от жизнените трудности. Образователна хипотеза – търси причината на заекването в липсата на зрителни или слухови образи, които тя предпоставя като естествена необходимост за нормалния говор.
Дефиниция: заекването е функционално дискоордиционно разстройство на речта, което нарушава нейната комуникативна функция и се отразява неблагоприятно върху цялостното психично развитие на личността. То възникава вследствие нарушения в нормалното протичане на процесите на възбуда и задържане в централната нервна система.
Някои автори делят заекването на три степени в зависимост от редица други усложнения, настъпващи при говор. Така Кандо Кандов и Венелин Иванов определят тези степени по следния начин: „... към тржка степен на заекване се отнасяха онези случаи, при които ученикът има сериозни и постоянни затруднения при говоренето, в в повечето случаи придружени със съдвижения на различни на тялото. Кум средната степен на аекване се отнасяха случаите, при които ученикът при сполкойно състоянеие и позната обстановка успява,въпреки съзнанието на своя недостатък да води разговор със сравнително малко и леки запъвания в говора, но при афектно състояние – вълниние, стеснение или страх и несигурност говорът му губи предишната си плавност и сигурност. Към лека степен на заекване се отнасяха случаите, при които ученикът заеква само когато е в раздразнено състояние или когато бързо иска да изкаже мисълта си. Задръжките при тази степен са много по – леки, лесно преодолими и обикновено ученикът не се смущава от недостатъка си”.
СИМПТОМИ НА ЗАЕКВАНЕТО:
Когато се говои за симптоми на заекването, те трябва да бъдат разделени преди всичко на два основни вида – външни, или телесни, и вътрешни, или психически симптоми.
Външни или телесни симптоми:
1. Най – характерният външен симптом на заекването, който веднага бие на очи и не може да бъде скрит това са спазмите. Спазмът е конвулсия, неволно болезнено свиване на един или няколко мускула. Той се обуславя от нарушаване на съгласуваността във функциите на мускулите – антагонисти. Спазмите, които се получават при заекването са два вида – клонични и тонични. Тези спасми са в областта на мускулатурата на речевия апарат. Клоничнният спазъм се изразява в ритмично неколкократно повторение на един и същ звук или сричка, а тоничният спазъм е е краткотрайна или дълготрайна конвулсия, при която говорните органи блокират и звук не може да бъде възпроизведен. Трайността на спазмите бива различна – между 2 и 12 секунди.
Вътрешни или психически симптоми:
Основна отличителна черта в психиката на заекващия е страхът от говора или, т. нар. логогобия. Заекващият проявява стремеж да избегне „страшния” звук или дума и ги заменя с други. Това често променя правилността и точността на фразите му, обърква речта му в граматическо отношение. Понякога той казва не това което мисли, а нещо друго.
ПРИЧИНИ ЗА ЗАЕКВАНЕТО:
Заекването трябва да се разглежда като нарушение на речта с различна етиология в различни случаи, възникващо в резултат на непосредствено действащи причнини при наличието на благоприятстващи фактори.
БЛАГОПРИЯТСТВАЩИ ФАКТОРИ:
Към благоприятстващите фактори трябва да се отнесат преди всичко невропатическата отегченост на родителите, породена от различни изтощаващи нервната система заболявания от рода на последствията от алкохолизъм и др. Към тази категория причини отнасяме също така и вродените наклонности у децата към разнообразни невротически страдания. Децата с лабилна нервна система са благоприятна почва за пораждане на заекване.
НЕПОСРЕДСТВЕНО ДЕЙСТВАЩИ ФАКТОРИ:
Към анатомо – физиологичните причини за заекване се отнасят разнообразните соматични заболявания с енцефалитични последствия – травми по време на раждането, различни изтощителни заболявания като тиф, морбили, рахит и др.
ДОПЪЛНИТЕЛНИ СРЕДСТВА ЗА ОТСТРАНЯВАНЕ НА ЗАЕКВАНЕТО:
МЕДИКАМЕНТОЗНО ЛЕЧЕНИЕ:
В някои случаи на заекване, когато у пациента се наблюдават явления на повишена раздразнителност, на безсъние, на отпуснатост и др. се изисква медикаментозно лечение. С такова лечение се цели да се отстрани говорната невроза.
СЪННА ТЕРАПИЯ:
Един от важните елементи на комплексната метода за отстраняване на заекването е сънната терапия. Това обаче е само един от елементите на тази система, която не би дала особени резултати, ако не е съчетана с психотерапия, с говорни упражнения и с медикаментозно лечение, и затова не бива да бъде считана като самостоятелна методика.
ХИПНОЗА:
При отстраняване на заекването често се говори за хипнозата като средство за лесно, бързо и ефективно освобождаване от страданието. Безспорно хипнозата, когато се извършва от подготвено лице може да бъде спомагателно средство към основната логопедична терапия на заекващия.
Заекването е проблем съществуващ при хората още от дълбока древност. За съжаление и днес продължава да носи страдания на заекващите. Освен лечението,което се практикува при този проблем, всеки от нас може да бъде полезен при опитите за справяне и преодоляване от страна на заекващите. На хората, които имат подобен говорен дефект не бива да се опитва да се изказват думи вместо него или да се продължава мисълта му. Не бива да се обръща внимание на това, че човекът, който е пред нас се притеснява от факта, че не може да говори нормално. Всеки от нас трябва да се държи така, сякаш проблем не съществува. С това можем да допринесем за благоприятното общуване на хората с този недостатък и да не допускаме подобно незначително нещо да ги кара да се чувстват непълноценни.
Ирена Костадинова
СУ, Социална педагогика
pomagalo.com
|
|
 |
|
|
|
|
|
|
|
