|
На гости у Калина и Отец Михаил от село Шуменци
Жената- родолюбката, която „говори“ с шевиците от раклата на баба
 В дните на 6-то издание на международния форум „Българско наследство“ в Балчик (26-28.08.2020) частна изложба от фолклорни носии предизвика интереса и събуди възхищението ми. Колекцията беше притежание на семейство Михайлови от село Шуменци, Силистренско. В дните на форума имах възможност да прекарам време и разговарям с Калина Михайлова, на която трогнато благодаря, за споделените вълнуващи разкази и моменти, които събрах в настоящия разказ. Да си радетел и пазител на старите традиции, да пренасяш „миналото“ в настоящето, да събуждаш и вдъхновяваш младите към изконните ценности, не е никак лесна задача. Иска се родолюбив дух, постоянство и много труд. Всичко това видях у Калина. Днес тя е един от най- разпознаваемите образи и лица на автентичния фолклор на различни фестивали и събори, на които участва заедно със своя съпруг, който я подкрепя и помага в нелеката задача.
Всеки гост в дома на Калина Михайлова, независимо по какъв повод е дошъл, го посрещат по един и същи начин- стопанката в носия, с пита и китка здравец усмихнато и ведро казва „Заповядайте, добре сте ни дошли, добри хора“. Така бях посрещната и аз на самия 6-ти септември. Безценна фолклорна колекция от автентични носии и истинско нематериално богатство от история, притежава сърцатата българка Калина. Уникалните облекла са събирани през последните няколко десетилетия. Първата наследява от своята прабаба преди 40 години. Така началото е положено.
Освен носии, в колекцията на семейство Михайлови има и много предмети свързани с бита и българските традиции- чепкала, чакръци, менци, хурки, стари ютии, стомни и др. В сбирката има много кърпи, покривки и завеси от кенарен и памучен текстил. Аксесоарите към костюмите-сърмени колани, гердани, гривни, обеци, терлици и др. са също автентични с оригинални изработки върху тях.
За българката с висок патриотичен дух, фолклорната носия не е само празничен или сценичен костюм. За нея носията е корен, памет, спомен за предците, историята на рода, връзката с традициите, почитта към златните ръце и усърдие на тъкачките изтъкали и бродирали празничните и невестини костюми за различни семейни, родови срещи, събития и поводи, които макар и да носят над стогодишна история, нищо с днешна дата не са загубили от багрите си, и днес са свежи както тогава. Днес, ако има нещо, което най-често си повтаря е: „Аз съм щастлива и горда българка, знам корените си и благодаря всеки ден на Бог, че децата са ми тук, където са корените ни, които ни държат „будни“.
В личната колекция на самоуката краеведка от село Шуменци има над 30 впечатляващи носии от Северна България. Сред тях може да се види северняшка носия от Ловешко, хърцойска от с. Ряхово (Русенско), годежен костюм, мъжка и женска жетварска пременя от с. Шуменци (Силистренско), алфатарска мегданска и добрудажнски преселски носии, които сърцатата родолюбка съхранява в дървени ракли и сандъци, в които навремето се е пазел чеизът на момите. Към една от носиите има особена слабост- тронската от елховския край. От прабаба си е запомнила, че според легенда, тя е свързана още с времето на Цар Иван Шишман. В колекцията, която от ден на ден набъбва, могат да се видят още капански и тракийски носии.
Един ден мъжът й, на път за дома вижда изхвърлени в края на селото една камара носии. Сърцето му се свива и без да се колебае ги нарамва и ги носи в дома си. Родолюбивата българка не се колебае и чуди, какво да прави с тях. Запретва ръкави, разпределя ги, изпира, изсушава и ги прибавя към вече събраното златно съкровище от древни носии. Сърцето й се изпълва с благодарност към недобросъвестната постъпка на хората, отказали се от „връзката“ със своите предци. През годините страстта й към фолклора расте. Запалва се и съпругът й- познат в селото и околността като местния свещеник. С любовта си към традиционното българско облекло успява да зарази и своите близки, които от години спазват една вече задължителна семейната традиция– на Бъдни вечер, около празничната трапеза сядат всички в носии. На 60 годишния юбилей на съпруга й, гостите им също са в носии или в най-лекия вариант- в тениски с фолклорни мотиви. За местните това не е атракция. Те са свикнали да виждат често Калина, като организатор на местни и обществени събития, в носия. Още по-ярък пример, когато България е домакин на европредседателството, Калина е кмет на селото и в подкрепа на това, всеки понеделник тя отива на работа в традиционна българска носия. Нейната колекция е гостувала в Брюксел, в Европейския парламент, където печели симпатиите на почти всички европейски лидери. От 1993 година насам на всеки празник на родилната помощ или познат като Бабинден, Калина и самодейки от селото са задължително в носии, посещават родителното отделение в Тутракан и благославят лекари, майки, деца. Винаги са чакани с вълнение, защото правят празника запомнящ се, цветен и пъстър.
Калина е изключително скромна, независимо, че не и липсва дар слово и умение да говори пред публика. По образование е филолог. Дълги години работи като учител по литература и преподава руски език. Когато е по участия обаче, не със словото, а чрез носията, „говори“ най-добре и грабва посетителите. В нея, тя е това, каквато в друго облекло не може да изрази– пазител и ценител на „златното минало“ на своите предци, които навремето се преселват от Румъния в днешна Северна Добружда съгласно Крайовската спогодба. В носията, Калина се превъплъщава в трудолюбивата добруджанка, сръчната жътварка, в жената-която дом гради, в жената, която деца ражда, в невестата, която сърце на любим дарява, в сестрата и приятелката, която опора и закриля при нужда дарява. Излъчва гордост и самочувствие. Когато заговори, от очите й бликват сълзи, вълнението й се предава и докосва всеки в разговора или зрителя, ако събитието в зала. Притихва и не закъсняват дългите и продължителни аплодисменти. Всеки път когато е в носия, тя преживява историята с дълбоки чувства и оставя всички във възторг.
Знае много за носиите, които притежава, като добър литератор не се затруднява да намери подходящата и правилна информация, така, че когато я питат да може да отговори на всеки любителски въпрос. Мечтата на Калина и съпругът й Мишо (Отец Михаил) е да намерят подходяща къща, която да превърнат един ден в етнографски музей, а децата и внуците да продължат започнатото краеведско дело и да запознават идните поколения с автентичния местен и национален фолклор.
Ето това видях в село Шуменци, един топъл дом, в който гори пламъкът на историята, на миналото, където традициите са живата памет, а корените се знаят и пазят.
д-р Надие Карагьозова-Нади
Само регистрирани потребители могат да пишат коментар.
Моля въведете вашето име и парола или се регистрирайте. |
