Търсене:
 
      Начало 24 11 2017      
 
Оценка: / 2
СлабОтличен 

Азиз Шакир- Таш– магьосникът с думите


Кой е Азиз Шакир- Таш? Азиз Шакир- Таш е роден на 7 декември 1973 г. в Смолян, където завършва английска гимназия. После учи арабистика, турски език и литература в СУ „Св. Климент Охридски”. Доктор е по история на науките в Истанбулския университет. Негови творби са превеждани на дузина езици, а самият той пише на четири– български, турски, английски и арабски език. Автор е на книгите «Повод за небе» (1993), «На 22» (2004), «Апокриф за дъжд» (2004) и «Небе на 33» (2007). «Насрещен вятър» (1999). Съвместно с Мая Ценова превежда антологията на съвременната палестинска поезия «На среща със сбогуването» (1999) и сборника с творби на големия палестински поет Махмуд Даруиш «След тебе няма след…». Автор е и на преводите на турски на «Житие и страдания на грешния Софроний» (2003) и «Книга за българите» (2006) на професор Петър Мутафчиев.

Името на Азиз Шакир- Таш е много специално за мен. Познаваме се от студентските години, когато правех първи стъпки в радиото. Беше гост на първото ми интервю. Спечели симпатиите и уважението ми още на първата среща. Тогава изпитах респект към неговата поезия- дълбока, прочувствена и мъдра. Чувствам го колкото близък, толкова и непознат. От сините езера на очите му извира родопска топлина. Земен, чувствителен, откровен. Беше и е любимец на издателите. Така го помня - в тичане от литературна среща на среща, постоянно с книга в ръка. От един наш разговор изпитах срам от себе си – някак си сред многото книги „Малкият принц” на Екзюпери не беше сред тях. Бях я чела многократно, но я нямах в личния си архив. След нашия разговор влязох в първата книжарница и си я купих. Защо разказвам това, защото Азиз има един любим въпрос– прочел ли си „Малкият принц”? Сега всеки път, когато я прелиствам, усещам присъствието на Азиз Шакир - Таш. Съвременните критици го наричат българският Орхан Памук. И имат право – от първата ни среща, до срещата ни в социалната мрежа преди няколко дни изминаха много години. Извървял е доста път- професионален, творчески, академичен, житейски. Път, в който е оставил много труд, израстване. Път, който ме провокира да го поканя да бъде гост на интервюто в навечерието на 1 ноември- денят на народните будители.

Азиз, пишеш от малък, помниш ли първото си стихотворение?

- Благодаря ти за милото представяне! От него си дадох сметка колко много всъщност съм се променил, и че това не е непременно за добро. Например, едва ли някой от всичките ми познати към днешна дата – а според фейсбук те са поне хиляда – ще си спомни да съм му задавал какъвто и да е въпрос за „Малкия принц”. Може да се е случвало да отворя приказка за вече порасналия принц на Екзюпери от „Цитадела”, но малкия явно съм го обрекъл на забвение, каквото той определено не заслужава. За първото си стихотворение имам следния спомен: Получи се спонтанно. Бях в подготвителен клас на езиковата гимназия в Смолян и го написах като форма на тих протест срещу един от преподавателите ни, беше поема в класически стил на английски език. (Усмихва се.) Но не оставайте с впечатление, че съм запазил лошо чувство за гимназиалните си години. На тях дължа всички посоки, по които поех впоследствие.

Говориш с голяма любов към възрастните от твоето семейство и по-специално за дядо си Шакир? Какво наследи от тях?

- Човек (а това с пълна сила се отнася и до народите) не следва да компенсира собственото си безславно настояще със славното минало на предците си и да превръща в капитал качествата им, за да прикрива с тях недостатъците и комплексите си. Това, разбира се, не означава да не сме им благодарни за наследството, но следва да се гордеем с него, само ако го опазваме и използваме, за да надграждаме. Родителите на родителите ми, с които имах възможност да деля един покрив по време на ваканциите, ми завещаха не само куп стари книги, но и модели на достойно поведение – както в ежедневни, така и в по-извънредни ситуации. Друг е въпросът доколко успявам да съм на ниво и дали те биха се гордели с мен. Дядо ми Шакир зае по-специално място в живота ми не само по линия на това, че с него прекарвах по-голямата част от летата на детството си, но и с това, че ме научи на арабските букви, а не на последно място и с десетките страници, в които е описал живота си, и своеобразните „лексикони” с любими епиграфски надписи и стихотворения, които ни остави на изпроводяк. На това писано наследство дължа и първите си научни публикации, посветени на няколкото му „тефтерчета”.

След първата стихосбирка „Повод за небе”, творческият ти път е осеян с много нови творби и успехи? Какво е усещането, когато държиш новата творба в ръцете си?

- Откакто виртуалните пространства навлязоха в живота ни, на авторите все по-рядко им се случва да държат нещо новоизлюпено в ръце. Това неизбежно води до някакво отчуждение между „създателя” и „създанието” му в момент, когато последното има най-голяма нужда от обгрижване. Липсата на подобна грижа може да осакати и двамата за цял живот. Стихотворенията от „Повод за небе” са писани във времена, когато единствените компютри бяха с марка „Правец” и не можеха да бъдат използвани дори като пишеща машина. Към днешна дата паметта им не би побрала и една снимка, направена с обикновен дигитален апарат. Но както тогава, така и след като работният ми лаптоп се превърна в продължение на физическото ми тяло, продължих да пиша стиховете си с молив или писалка върху всевъзможни хартиени носители – хвърчащи листове, салфетки, автобусни билети...

Писането как те променя и с какво те обогатява?

- Сещам се за един страхотен страничен ефект от писането: благодарение на него съм бил канен на четения на хърватския о-в Крк, в столицата на Крим – Симферопол, Конгресната библиотека във Вашингтон, кулата „Менара” в Куала Лумпур и други прекрасни места... Пътуванията, които те срещат със събратя по перо, са богатство, което те променя за добро. Случвало се е неведнъж написаното като бумеранг да се връща под формата на запознанство с човек, който да се окаже неизменна част от битието ми впоследствие, а каква по-голяма промяна от това...

Превеждането или писането ти носи по-голяма увереност и удовлетвореност?

- Преводаческият труд в България е колкото трудоемък, толкова и неблагодарен. Факт е, че количествено преводите ми надхвърлят десетки пъти собствените ми писания, но никога не съм ги възприемал като част от творчеството ми, още по-малко – като източник на увереност. Възприемам ги като своеобразен данък на доброволни начала, който всеки носител на повече от един език, е длъжен да заплати в името на това, поне писмените богатства на планетата ни да са разпределени по-справедливо. При преводачите, които са и автори, тази дейност изисква и висша форма на скромност и потискане на егото, защото те се оказват в позиция да работят не за себе си, а за популяризирането на труда на свои колеги. Редно е от позицията на читатели на преводна литература да обръщаме по-специално внимание на изписаните с малки букви имена на преводачите и да създаваме повече поводи да им засвидетелстваме благодарността си за месеците и годините от живота им, които те са посветили на авторите на оригиналите и на нас.

От много години си свързан с Истанбул - града магия, как се случи това?

- Явно определението ти за Истанбул не е лишено от основания, защото като се започне с моето попадане в края на миналото хилядолетие в Града с най-главно „Г” в живота ми и се стигне до днес, наистина всичко се случва като в магия. Есента на 1999 г., благодарение на получена в последния момент стипендия за аспирантура, която не бях планирал, постъпих като докторант в специалност „История на науките” на Истанбулския университет. Докато писах докторската си теза, посветена на формирането на научната и културна среда в Одрин през XIV-XVI в., се запознах с десетки професори, чиито имена дотогава ми бяха познати като автори на най-авторитетните студии, посветени на османската история и култура. Паралелно с научния, на фона на Истанбул, водех и чисто литературен живот, който ме запозна пък с немалко от съвременните турски писатели, които вече бях превеждал. Какво ако не магия е това, да разговаряш на маса или участваш в четения с (вече покойния) Аттила Илхан, Ляле Мюлдюр, Мурат Гюлсой, Аслъ Ердоган, Кючюк Искендер, Сунай Акън, списъкът е наистина впечатляващ не само като дължина... А ако отворя дума и за магията на Босфора, Златния рог и накацалите на всеки хълм храмове, няма да му се види краят на това интервю.

Общуваш много с млади хора като преподавател и поет, какво мислиш - съвременният човек чете ли достатъчно?

- Все по-сложно е да се определят параметрите на „достатъчно”-то. Може би става дума за някакъв абсолютен екзистенц минимум, който поколението на израслите само с книги на хартиен носител очаква от днешните млади хора да покрият. Не си даваме сметка, но много от тях всекидневно изчитат десетки страници с художествена литература във вид на споделени от техни приятели в социалните мрежи текстове, а това не е никак малко. Като преподавател съм по-скоро разочарован, защото редовно установявам, че повечето ми студенти не са чували, а какво остава да са чели знакови за световната литература произведения. Неотдавна имах късмета да попадна като гостуващ лектор на трети подред ежегоден летен лагер по творческо писане за подбрани с конкурс ученици от Езиковата гимназия в Пловдив, организиран от Фондация „Стоил Куцев-Даскала” в курортния комплекс „Елените”. Заедно с останалите колеги бяхме очаровани не само от начетеността и разнородните таланти на гимназистите, но и от зрелостта им. Сравнението между нашето едновремешно ниво и тяхното определено беше в тяхна полза.

Познат си и зад граница. Твои преведени книги намират все по-широк кръг читатели. Това е голямо признание… Защо избра точно “Житие и страдание на грешния Софроний”?

- Всъщност не аз бях в основата на този избор, а г-н Чагатай Анадол – шеф на истанбулското издателство „Китап” (Книга), който случайно попаднал на немския превод на житието и решил, че то в качеството му на исторически извор, касаещ османския период, трябва да стане достояние и на турските читатели. Бях впечатлен от коректността, с която тогава издателят издири наследниците на покойния художник Иван Кожухаров, на когото принадлежаха графиките в немското издание, за да им заплати авторски права. Същото се повтори и по отношение на небезизвестната наша османистка проф. Вера Мутафчиева, след като по мое предложение решихме да включим като коментар към турския превод на житието избрани текстове от нейната „Книга за Софроний”. Наскоро г-н Чагатай се свърза с мен с молба да подпиша нов договор, предвиждащ второ издание, факт, който недвусмислено показва, че книгата не е останала незабелязана.

Азиз Шакир-Таш кого и какво чете?

- Напоследък, главно споделени от приятели и колеги в интернет текстове; повечето от тях – стихове; книги, които превеждам; а покрай академичните си занимания се случва да прочета и някоя и друга скучновата научна статия. Продължавам по панаирите на книгата да купувам на кило, но само малка част успявам да „изконсумирам”, затова и си спомням с носталгия колко много четях през гимназиалните и студентските си години: скъпите на сърцето ми романи „Рапорт пред Ел-Греко”, „Зорбас гъркът” и „Последното изкушение” на Казандзакис, „Мостът над Дрина” на Иво Андрич, „Хазарски речник” на Милорад Павич, западноевропейски и класически източни философи като Ницше, Киркегор, Ото Вайнингер, Конфуций, Ибн Араби и Газали, но и по-малко известни заглавия като романа „Крабат или преобразяването на света” на Юрий Брезан. Не на последно място имах възможност да чета и книги на турски – някогашни издания на „Народна култура”, каквито бяха романите на Сабахаттин Али, сатирика Азиз Несин, избраните съчинения на Назъм Хикмет, а също и исторически романи (примерно ”Османджък” на Тарък Бугра) и книги със съвременна турска лирика (Юмит Яшар, Орхан Вели и др.), изпратени ми от изселили се в Турция роднини. Разбира се, не всичко прочетено ми е било от полза и не всичко ми е доставяло удоволствие, но това е друга тема...

Върху какво работиш в момента?

- Току що приключих с изчитането на коректурите на новата си стихосбирка, озаглавена „Околосветска обиколка на липсата”, която предстои да излезе до месец от „Жанет 45”. Използвам случая да благодаря на шефа на издателството Божана Апостолова за поканата и на женския екип, състоящ се от Венета Атанасова и Мая Любенова, който работи по графическото и езиково оформление на книжката. Паралелно тече редакцията на два превода – единият от османски език на суфи романа „Дълбините на фантазията”, писан от живял преди век автор, родом от Пловдив – Филибели Ахмед Хилми; а вторият – на романа „Вълшебният мандарин” на вече превежданата на български съвременна турска писателка Аслъ Ердоган. Не преставам да работя и над себе си, за съжаление, невинаги с успех.

Как почива и се зарежда Азиз Шакир-Таш?

- Не умея да си почивам. Винаги на гърба си нося работа поне за месец напред и ако се случи да поседна за повече от пет минути, (точно както в момента) изваждам от раницата си лаптопа и започвам да тракам по клавишите му. Зареждащо ми действат срещите с хора, след които осъзнавам, че усилията ми в дадена насока не са били напразни. Често това са мои студенти или читатели, успели да съзрат нещо отвъд повърхността на написаното. Разбира се, като стана дума за почивка, не отказвам и срещи с морски плажове по света и у нас...

В навечерието на празника на народните будители, твоето пожелание към младите, колегите и читателите?

- Да спят достатъчно, за да имат след това сили да будят онези, които се успиват.

ДО ПОСЛЕДНИЯ

По първи петли
те сънувах без мен.
По първи петли
се събудих без теб.
По първи петли
аз намразих петлите.
---

ОСНОВАТЕЛНА ПРИЧИНА ЗА АПОКАЛИПСИС

Според някои,
вселената, която обитаваме,
е чернова
на пълна с грешки тъмнина,
преписана със скоростта на светлината.
А дали ни има в беловата?
---

ДВУИЗМЕРНОСТ

Земята се върти
единствено
когато
с твоята отвертка
я отвинтвам
от атласа
татуиран
на гърба
на небосвода...

(Азиз Шакир- Таш)

Интервю на Н.Карагьозова- Нади



Коментари

Само регистрирани потребители могат да пишат коментар.
Моля въведете вашето име и парола или се регистрирайте.

 
Google
 
 
Facebook
  Моето Дете