Търсене:
 
      Начало 24 11 2017      
 
Оценка: / 8
СлабОтличен 

Красимира Любенова: Винаги може още малко!

Имаме много, много, безкрайно много за показване! И история, и фолклор, и архитектура, и съвременно изкуство. Но някак... не ни се получава, не ни трепва отвътре- казва майсторката на кукли Красимира Любенова.

Красимира Любенова, живее и работи в Кранево. Тихо и уютно курортно селище на Северното ни Черноморие. Собственик на уютен семеен хотел и ресторант, където се сервира най-вкусната рибена чорба по стара семейна рецепта (казва, че тайната е в една подправка). Общува с лекота с клиентите. Усмивката не слиза от лицето й, дали заради работата или защото самата е слънчева, пряма и приветлива, не знам, но така я запомних с нейната широка усмивка от лятото на 2015 година, когато покрай служебен ангажимент отседнах в нейния хотел. В интериора на хотела и ресторанта правят впечатления разни ръчно правени изделия, които внасят допълнително топлина и уют. Най-запомнящи се обаче са ръчно правените кукли. Всяка кукла е така изпипана, няма как да не забележиш многото труд, старание и чувство вложени в тях. Красимира е намерила начин, чрез хобито си да изрази не само себе си, но и силата и красотата на българския дух.

Краси, помниш ли първата си кукла?
- Да, разбира се, че я помня. Всъщност не беше кукла, а Мечо Пух. Била съм на около 10-11 год., а сестра ми може би още в детската градина. Баба ни ни изобретяваше разни игри през зимните дни, особено, когато боледувахме и не излизахме дълго от къщи. Учеше ни, занимаваше се с нас. Бяхме направили доста малки и сладки неща. Прихванала съм много от жените във фамилията - майка ми също е с безпогрешен усет и око за пропорции, цветови съчетания. Тя също ни отделяше много време у дома. Явно си имам добро наследство.

Какво е чувството на финала, когато видиш готовата кукла?
- Чувството на финала (ококорва синьо-зелените си очи). Знам ли, всеки път е различно. Всъщност съм много емоционален, импулсивен и доста често хаотичен човек (смее се и прокарва ръце през косите). Винаги чакам да ми дойде настроението, пък дори и за едната скица, да не говорим вече за същинския процес. Случвало ми се е по цели дни нищо да не пипвам, а изведнъж за няколко часа да направя нещо, дълго отлагано. Не давам имена и не се привързвам, ако това ме питаш. Чувала съм подобни разкази, но това не е моята история. Работя с огромно удоволствие и желание, влагам емоции естествено - и то точно защото не съм майстор, абсолютно начинаещ съм, лаик. А и съвсем не се вземам толкова на сериозно - едва от година и половина се занимавам с интериорни кукли. Все още се уча, сама и в движение. Чета постоянно, всеки ден откривам по нещо ново, запознавам се с много такива обсебени ентусиасти като мен самата. Интересното е, че повечето от нещата ми се получават на "прима виста". Никога не преработвам "грешките", просто ги оставям настрани, да отлежат. Опитвам да ги погледна под друг ъгъл и... в един момент всяка "грешка" си намира прошката. С риск да прозвуча абсолютно клиширано - от усмивките на хората, които виждат, поръчват, получават моите неща, разбирам с безкрайно удоволствие, как всяко усилие си е струвало. Още повече, че понякога дори подсъзнателно, се "подписвам" с малка закачка, с леко намигване. В общи линии финалите до момента са били доста приятни.

Освен кукли, какво още…?
- За сега само кукли. Всъщност и всякакви текстилни същества. И повярвай ми, това няма нищо общо с какъвто и да е комплекс на неизживяното детство. Дори напротив - като деца винаги сме имали у дома по много от всякакви игри и играчки. Правенето на кукли приемам като предизвикателство. Така, предполагам, е с всички, които имат някакво хоби - иска ти се да се усъвършенстваш, търсиш и откриваш нови територии, като обсебен си. Важното е веднъж да намериш "твоето нещо", това което те вади от обувките, не те оставя да заспиш, присмива ти се от ъгълчето си. Текстилът е материал с безкрайно много приложения и "възможности", но и с характер и е цяло малко чудо да видиш, как от едно парче плат става нещо хубаво, понякога забавно, понякога откровено смешно. Тези, смешните неща, си ги обичам най-, най-. Ти самата знаеш, че това изкуство е старо, колкото света. В момента кукленото майсторство бележи голям подем. Безспорно доказани са руските, бразилските, украинските, италианските майстори. Има много както класически, така и модерни школи, методи, течения. Дори обучения на най-високо ниво. Например точно сега стартира, традиционното вече, едногодишно обучение по дизайн и майсторство в изработването на кукли в Московския държавен институт по дизайн. В него се преподават основните седем техники в изработката на кукли, история на кукленото изкуство, конструиране, история на костюма, дизайн на костюма - много дисциплини, но и много практика. В България също има вече доста утвърдени имена в ръчната изработка на интериорни кукли. Куклите могат да бъдат и са отличен елемент от облика на всеки дом, а защо не и на всяко обществено място. Въпрос на лично усещане и задължително въпрос на мярка. Хората с вкус, възпитание и култура винаги предпочитат, за подарък например, нещо уникално, ръчно изработено. В много култури да получиш ръчно изработен подарък е истински знак, че подаряващият те цени високо. Знаеш ли, май се оказва истина, онова стааааро клише, че няма нищо случайно на този свят. В гимназията рисувах много, бях си наумила да ставам архитект, след като вече бях "минала" през няколко различни професионални поприща - ходех на всевъзможни курсове и уроци по рисуване, и все в големи групи, което не ми е помагало. Нали се сещаш по онова време как донякъде суховато се преподаваше на повечето места - молива, кредата, боите, ракурсите, светлосенките.... Всички правеха едно и също без оглед на индивидуалните заложби и нагласи. Ами доскуча ми да рисувам все едно и също - натюрморти, с лявата ръка да си рисувам дясната и обратно. Нещо не ми се получаваше, не случих на вдъхновяващ учител, може би. Не, че не е имало такива. Просто аз не срещнах моя. Накрая се насочих към нещо коренно различно - туризъм. Тинейджърски неволи. Но ето сега натрупванията дават резултати. Може би наистина има някаква предопределеност, знам ли...

Правиш кукли с носии, характерни за различни области и така представяш и българското народно творчество, което е похвално, коя носия те затруднява най-много...?
- Да ти призная, това с фолклорните кукли стана съвсем случайно. Спечелих един конкурс по Коледа, благодарение на което ми се обадиха от голяма институция - дали не бих им изпратила мостри с нещо характерно и запомнящо се, типично българско, подходящо за висок международен форум. И естествено какво да е друго, освен кукли в национални носии. Поръчката беше огромна, съизмерено със супер скромния ми опит. Но се хванах здраво. Първо изчетох огромно количество литература, изследвах десетки тематични албуми, направих много скици. И нещата потръгнаха. Поработих си... Не бих казала, че някоя носия ме е затруднила особено. Единствено северняшката двупрестилчена ми се поопъна малко в началото, но после се разбрахме. Сега, след повече от половин година, си ги харесвам все повече и повече. С най-голямо удоволствие направих кюстендилските костюми. И сякаш все ефирните красавиците на Майстора ми бяха пред очите. Магия...

Традиционната българска кукла в носия и мускалчето с роза ли са все още хит за туристите, които посрещаш и изпращаш?
-
Може би, донякъде само. Безспорно предизвикват интерес, възхищение, но съвременните хора, особено тези с натрупвания идват с готови собствени програми съобразно интересите си. Не всички само лежат по плажа, хапват и спят. В работата си се запознаваме с много интересни личности. Имахме една дама от Украйна , гимназиален и университетски преподавател по история и география, която за целия си престой почти не стъпи на плажа, но за сметка на това обиколи всички забележителности, музеи и галерии от Балчик до Търново. Тя правела винаги така – при всяко свое пътуване събира всичко, което може, за страната и го включва после в обучението по предметите си. Водещ художник-реставратор от Ермитажа, също обучаваща в момента студенти, си замина с всички възможни каталози на музеите в нашия регион. Семейство програмисти от Германия пък бяха направили над десет часов филм за българските манастири. Унгарци, живеещи в Австрия пък се влюбиха в Текето, манастира в Оброчище, в легендите за Св.Атанас, за летящи дервиши, за невъзможната любов между християнин и мюсюлманка, за младия Владислав Ягело. /Интересно, че бяха чели предварително последните хипотези за битката за Варна, според които военните действия са стигнали до тук./

Имаш участия на изложби и награди, какво е усещането да презентираш труда си, помниш ли първата си награда?
-
Не, съвсем нямам много участия и награди. Нова съм в занаята. Предоставяла съм мои неща в няколко благотворителни търга с различни каузи – за помощ за лечение предимно. Правя го с удоволствие и ще го правя винаги, когато имам покана. А презентацията май лекичко ми куца. Публикувам някои неща в профила си в социалната мрежа, но дотам. Все се каня да си направя страничка, блог, но за това задължително трябва да си подобря фотографските умения. А първата си награда я помня, и още как! Бях на 6, мама ме заведе на едно състезание по рисуване и конструиране. Била съм най-малка от всички, но съм им събрала очите - така разправя майка ми. Единствените мои спомени са пътуването със самолет и наградата ... огромна кукла, почти колкото мен! Още живее някъде по тавана на нашите.

Как мислиш, успяваме ли да се представим добре пред света, как един хотелиер с дълга практика като теб може да обобщи това?
- Болната ми тема... Имаме много, много, безкрайно много за показване! И история, и фолклор, и архитектура, и съвременно изкуство. Но някак... не ни се получава, не ни трепва отвътре. Не умеем да се рекламираме, да се „продаваме”, да поднасяме достъпно, но професионално нещата, така че да предизвикват интерес, любопитство. Но нали се сещаш – аз и такива „балами” като мен, каквото и да поставяме и натрупваме по рецепцията, каквито и съвети да даваме на туристите, съвсем не сме достатъчни. Колкото и големите, отговорни туроператори да си обновяват екскурзионните програми всеки сезон– съвсем не е достатъчно. Сякаш нямаме адекватна национална самооценка. Виж комшиите: два камъка, на които седнал бог Х да си почине – хоп, печеливша туристическа пътека, замък в планината с умело прикачена съответната литературна легенда – хоп, печеливша туристическа дестинация. Покрай тях живва цялото градче, селце, целият регион. А ние тук какво – скъсваме се да поддържаме някакво повече от прилично ниво, а като се върне гостът от плажа единственото което чуваме е: Много е хубаво при вас, много чисто и уютно, прекрасна храна без полуфабрикати, но... пътят до плажа..., ...улиците са ужасни..., мръсно е..., ...това село е много занемарено..., ...защо няма транспортни връзки до.... Това за съжаление пишат туриститите и в анкетите на заминаване. Туризмът е интегрален бизнес, но разбирането за това сякаш липсва тотално, „политиките” са все ялови. Внасяме всичко – от доматите и месото, до приборите в ресторантите и текстила в хотелите. За да тръгне този сектор, така както заслужаваме всички ние, трябва много сериозно отношение и много гъвкавост, трябва адекватно на времето професионално образование, трябва ако щеш и адекватно законодателство, дотации, съвместна работа на бизнеса с образованието. Нищо ново не ти казвам май. Така сме зациклили на едно ниво, че ръст от около 6% предизвиква небивали хвалби. Инертни сме като цяло ние българите, не си гоним интересите, не изискваме достатъчно от държавата си, от общината си, от кметството си. А този бизнес е труден – правиш хотел, ресторант, ски училище, и си мислиш, че реките от мед и масло ще те потопят едва ли не още първия месец. Да, ама не! Даян му е майката! Всеки Божи ден! Тези като нас, които сами работят наравно с персонала в обектите си ще ме разберат прекрасно за какво говоря – по 18 часа на крак, пръв идваш и последен се прибираш. Защото знаеш, че си малкото, но последно звено по веригата търсене-предлагане, че един единствен недобър отзив може да те върне в стартова позиция. Знам, знам, че в бранша има много еднодневки, откровени печалбари и тотални некадърници. Но виждам и друго през последните няколко сезона – няма го вече онова презрително пренебрежение от страна на големите туроператори към малкия семеен бизнес, както беше преди. Такива малки обекти като нашия стават все по-търсени и по-привлекателни за гостите. Все пак има светлина в тунела... Мога да ти разказвам цяла седмица за тези неща...

Имаш ли пазар за твоите изделия?
- Да, за моя голяма изненада. И за изненада на семейството ми. Отначало се шегуваха доста с начинанието ми, но сега дори си имам мини ателие с всичко необходимо в единия край на дневната, благодарение на съпруга ми. Редовно ги товаря с поръчки и него, и сина ми, когато нямам време - материали, платове, боички, косички, дантелки. Вече знаят всички арт магазини в района, всички магазини за платове. Започнах като на шега, но след време установих, че това си е един огромен пазар. Хората, независимо къде живеят, колко са заможни, образовани, търсят различното, извън сериите и клишетата. Имам непрекъснато поръчки за различни лични празници и поводи – рождени дни, кръщенета, сватби. Обикновено питам и разпитвам, опитвайки се да разбера повече за получателя, за вкусовете и предпочитанията му. Имам клиенти, които направо казват – дай това от тази снимка. Или - искам това, но в синьо, нацупено и червенокосо. Не откривам топлата вода, не съм първата, нито последната.

Твоето хоби на какво те учи теб самата?
-
Да съм по-подредена. Буквално. Да търся „своя почерк”, „своя модел”, „своите цветове”. Да продължавам да правя подаръци на хората, които ценя и обичам. Да продължавам да се радвам заедно с тях. Да продължавам да слушам вътрешния си глас, който до сега не ме е подвеждал в нито една оценка. Ами не е малко.... Иначе с бързането, с техниката, с гоненето на срокове, с „дяволът е в детайла” съм свикнала отдавна. Но както се ни учили – „Винаги може още малко.”

Морето е….?
... много солено. Понякога. За някого.

С Красимира Любенова разговаря Надие Карагьозова- Нади
25.10.2016 г.



Коментари

Само регистрирани потребители могат да пишат коментар.
Моля въведете вашето име и парола или се регистрирайте.

 
Google
 
 
Facebook
  Моето Дете