Интервю с Весела Банова- психотерапевт

Весела Банова е психоаналитик с дългогодишна практика, ръководител на проекти и председател на Сдружение „Дете и пространство”.

Не е лесна науката за възпитанието на собствените ни деца. Появата на детето не ни прави специалисти в нейната област. Опитът от собственото ни детство понякога ни помага, но често може и да ни заблуди. Съветите на роднини и приятели също. Както е и при всяка друга наука, възпитанието изисква много постоянство и упоритост и при овладяването, и при прилагането. Резултатите не идват веднага и лесно, проблемите като че ли никога не свършват.
Много важно е да се научим да обсъждаме въпросите, свързани с възпитанието, в цялото им многообразие и сложност. Така многократно ще увеличим шанса си да създадем здрави отношения с децата ни, да открием радостта от родителството. С консенсус по този въпрос започва разговора ни с Весела Банова за изясняване на мястото на някои методи при възпитанието на детето от 1 до 3 години.

Ако седнем навън, в градинката или парка, където майките извеждат децата си да играят, няма да ни се наложи да чакаме дълго, за да чуем думите: “Пак не ме слушаш. На кого си се метнал такъв инат?” Кои са причините детето на тази възраст да прави толкова често бели и да не слуша?

- Едногодишното дете не е бебе. То може да ходи, да говори, да си играе. Желанието му да опознава света е огромно. Все още обаче то е малко дете. Опознавайки света, то непрекъснато изпробва границите си – какво може и какво не трябва. То не знае предварително, сега се учи на това. Друга характерна черта е желанието на детето да стане самостоятелно. Израз на това е непрекъснатото му противопоставяне. То е много характерно за този възрастов период, и особено за края на третата година.

Но белите понякога са опасни. Как да предпазим детето от тях? Как да го научим да слуша?

- Изключително важно е да говорим на детето. Да придружаваме всяко действие с обяснение. Човешкото дете владее говора. Силата на думите, казани както трябва и на място, е огромна и ние трябва да я използваме. С думи трябва да обясняваме на детето правилата, границите, какво е позволено, какво и защо – не. Не бива да забравяме да въведем навреме и твърдото “Не”, което също трябва да придружаваме с обяснения. Важно е обясненията, думите на родителите да съвпадат с техните дела. Много важно е също всичко това да се прави от двамата родители или от хората, които участват във възпитанието на детето, тъй като въвеждането на двойни стандарти на практика усложнява задачата на самите родители и натоварва и обърква децата.

Как да се отнасяме към палавото дете?

- Палавото дете има нужда да се движи. Трябва да му осигурим възможност да изразходва енергията си – да играе навън. Добре е да му осигурим условия и за други полезни занимания.

Не включвате наказанията и шамарите във възпитателните мерки?

- Боят, както и редица други наказания, представляват насилие. Те унижават детето и оказват неблагоприятно въздействие на психичното му развитие. Детето започва да мисли, че родителят го бие или наказва, защото не го обича или че обичта е свързана с наказания и бой. Отношенията между детето и родителите се влошават. В бъдещия живот на порасналия човек преживяното насилие създава сериозни проблеми в общуването.

Няма ли все пак случаи, в които е оправдано да ударим детето?

- Само когато го заплашва много сериозна опасност, която само така можем да предотвратим.

А другите наказания? Напълно ли трябва да ги изключим от арсенала ни от възпитателни мерки?

- Допустимо е изолирането на детето само, но единствено при спазването на три много важни условия: Детето да се остави само за кратко време. Мястото, където се изолира детето, в никакъв случай не бива да е зловещо (тъмно, заключено). Родителят трябва да обясни на детето защо го наказва, да облече в думи това, което става.

Как реагира детето, ако родителят “посяга” често?

- Реакциите могат да бъдат различни. Възможно е да се появят нарушения в съня и в храненето.
При някои деца се наблюдават нарушения в контрола на физиологичните нужди – детето регресира в поведението си и започва да се държи като по-малко. Детето може да започне да плаче често, с причина или без причина. Друга възможна реакция е детето да започне да се съгласява с всичко. Това също е сигнал, че нещо не е наред. Често детето развива т.нар. негативизъм (прекалено силно упорство).
Най-сериозната последица е затварянето на детето в себе си, самоизолирането му, вкопчването му в една дейност. То започва да избягва директни контакти.

Как трябва да постъпят родителите, ако забележат подобни прояви у детето и осъзнаят, че те са показател за проблем?

- Отговорите на този въпрос са много и зависят от конкретната ситуация в семейството. Ако родителят или родителите са осъзнали проблема, те в повечето случаи сами знаят какво трябва да променят и кой би могъл да им помогне.

А обидните думи, можем ли да ги използваме в общуването с детето ни?

- Преди всичко е важно да разберем, че има разлика между обида и порицание. Обидите са незаслужени порицания, лепене на етикети и са абсолютно безполезни. Порицанията за конкретни провинения не са обиди. Те, точно както и похвалите, трябва да отговарят на конкретни действия на детето и да не са преувеличени.

Ако все пак родителят “прекали”, трябва ли да се извини на детето?

- Ако “прекаляването” е стил на поведение, извиненията в никакъв случай не са изход, т.е. с тях е по-добре отколкото без тях, но те не решават проблема. Когато постъпката на родителя е изключение, той трябва да се извини на детето си и отново да обясни всичко с думи.

Само регистрирани потребители могат да пишат коментар.
Моля въведете вашето име и парола или се регистрирайте.