|
|
Светът на детството и светът на възрастните: Новите реални отношения
В последно време в обществото рязко нараства актуалността на изследванията на различните проблеми на Детството. Това е свързано с ясното осъзнаване на неговата роля в съществуването и възпроизводството на съдържателното и функционалното равнища на социума и природата на човека. Продължава да нараства потокът от изследвания в тази сфера– културно- историческата психология на развитието (Л. С. Виготски, А. Р. Лурия, А. Н. Леонтиев, Д. Б. Елконин), етнографията на детството (М. Мийд, И.С. Кон, Г. С. Виноградов), историята на детството (Ф. Ариес), социологията на детството (В. С. Собкин, С. Н. Щеглова), екологическата психология на развитието на детето (Г. В. Бурменская, Л. Ф. Обухова), социално-генетическата психология (В. В. Рубцов), социалната психология на детството (В.В. Абраменкова), екологията на детството (У. Бронфенбренър, В.И. Панов) и дори виртуалната психология на детството (Н. А. Носов).
Проблемът за анализа на детството, като социо-културен феномен, е невъзможен без осмислянето на евристичния потенциал на културно-историческите концепции на описанието на социалната реалност. В идеите на културно-историческия прочит на законите и факторите на развитието на човек и обществото е заложен значителен творчески потенциал за изследването на феномена детство като неотделим елемент на сравнителния анализ на социалното съзряване на човека (личността) и обществото. Последната идея става все по-актуална за съвременната социално-философска, културологична, социалнопсихологическа и социално-педагогическа научна мисъл. Това е свързано с общото състояние на културологическите, социалнопсихологически, социално-педагогически науки, стоящи пред проблема за формирането на нов обяснително-регулиращ модел на съвременните социални, културни и педагогически процеси. Този модел трябва да бъде не просто технологичен и способен да изпълнява социалната поръчка на обществото, да носи пропедевтичен характер, но и активно да влияе на разработването на такава социална поръчка, на такива технологии, на такава пропедевтика, която в най-голяма степен би отговаряла на реалиите на непрестанно усложняващото се в своите вътрешни връзки, на все по-динамичното и интегративно, но и в същото време все по-потенциално-актуално кризисно общество.
От 30-те години на ХХ век детството става важна функционална част в изследването на културните системи на най-различни народи и едно от най-забележителните направления в тази област е било направлението “Култура и личност” (психологическа антропология).
Разглеждайки социо-културната интерпретация на детството, следва да се припомнят две позиции в разбирането на възпроизводството на културата. Едната се заключава в това, че формирането на културния човек се състои просто в разгръщането на генетическата програма, в съзряването на навици, умения и тяхната проява в определени периоди или във връзка със съответна жизнена ситуация, или с помощта на някакви събития, явяващи се като своеобразен пусков механизъм. Такъв възглед е получил названието “нативизъм”, съответстващ на социално-философската проблематика на биологизаторския подход.
Другият, по-разпространен и по-обоснован подход, разглежда детството като форма на усвояването на културни стереотипи, като се набляга на съществената роля на външните въздействия. В особеностите на детството се проявява влиянието на културната традиция, навиците се формират в процеса на дейността. Тази позиция е получила названието “емпиризъм” и в най-голяма степен е съответствала на социологизаторството в социално-философското знание.
Значително влияние, в тази връзка и на сравнително-културното изучаване на детството, е оказала културно-историческата теория на Л. С. Виготски. Разглеждайки процесите, ставащи в детството, той отбелязва, че тяхната особеност е в това, че “врастването на нормалното дете в цивилизацията представлява единна сплав с процесите на органичното развитие и културното развитие и придобива напълно своеобразен характер, доколкото негов носител представлява растящият, изменящ се организъм на детето” (7, 36-37). Така Л.С. Виготски се явява своеобразен интегратор на двата разгледани по-горе подходи, решавайки дадения проблем диалектически. Обяснявайки спецификата на прехода “натурално – културно” с помощта на създадената от него хипотеза на интериоризацията на културата (внасянето й в индивидуалното съзнание), Л.С. Виготски пише: “Като изучавахме процесите на висшите функции у децата, ние стигнахме до следния, потресъл ни извод: всяка висша форма на поведение се появява на сцената на своето развитие два пъти – първо като колективна форма на поведение, като интерпсихологическа функция, а след това като интрапсихологическа функция, като някакъв способ на поведение” (7, 145).
Като изхождаме от тази методологическа предпоставка, анализирайки същността на новата социо-културна епоха, светът на детството в съвременния социум, ние изместваме акцента в статия в посока на разглеждането на съвременното детство като резултат на социогенеза на взаимоотношенията на децата и възрастните и определяме понятието развитие в качеството му на ключово.
Детството – това е период, в който детето става пълноценен член на човешкото общество. Това е време на най-бурното развитие на човека, което е невъзможно без посредническата роля на възрастния. Именно възрастният се проявява в качеството на посредник между детето и съвкупността от социо-културни ценности, нагласи, норми, които определят условията на живот на даденото общество и възможността да се живее нормално в него. От тази гледна точка е уместно отношенията между децата и възрастните да се наричат “диада”, “психологическа симбиоза”, тъй като това е цялостна система, форма на организация на съвместния живот и дейност, която обезпечава на двете страни процес на взаимна социализация.
Съществуването на такъв вид психологическа симбиоза нееднократно е отбелязвано от руско-съветските психолози. Така, Л.С. Виготски е подчертавал, че се развива не само по себе си изолирано взетото дете, а цялостната система на взаимодействие “дете – възрастен”. Д.Б. Елконин е забелязал, че детето познава обкръжаващия свят, строейки образа му не със своите ръце, а с ръцете и краката на възрастния човек. Той е говорил също, че не съществува система “деца и общество” – в това словосъчетание съюзът “и” изпълнява не само съединителна, но и разделителна функция. Затова теоретически по-правилно би бил изразът “деца в общество”.
Дори и след относителното обособяване на детето в дадената система и след превръщането му в самодостатъчен субект, то не скъсва връзките си в своята социално-психологическа общност с възрастния. Напротив, тези връзка стават още по-тесни, макар и с времето да придобиват все по-малко явен характер. Не трябва да се забравя това, че колкото и да се обособява детето, то винаги прави това само вътре в определено социално цяло и то няма друго пространство за обособяване. Човешкото дете е изначално социално същество и неговата социалност се изразява преди всичко в стремежа да живее общ живот с възрастните хора.
Както отбелязва Д.Б. Елконин, всяка крачка в еманципацията на децата от възрастните води до задълбочаване на тяхната връзка с живота на обществото. Затова в субкултурата на детството следва да се вижда самобитен начин на усвояване от детето на нови страни на социалната действителност и неговото самоутвърждаване в нея. От това и следва да се определя общото отношение на възрастните към детската субкултура.
Развитието на детето, обяснимо вече със самата включеност в тази система, се допълва от развитието на другия член на тази диада – възрастният, който също по необходимост се развива заедно с детето. Освен това, има доводи да се твърди, че пълноценното развитие на детето се осигурява само в случай, че се развива и възрастният, общуващ с него.
Да си отвоюват правото да бъдат пълноправни участници и творци в общуването, възрастният и детето могат само заедно и едновременно и това е едно от условията за истинска хуманизация на човешките отношения. Всичко това предполага признание на общността на “възрастния и детето” като реално действащ “полисубект на развитието” или “субект на културата” (13).
Такъв вид обобщения ни водят до разбирането, че е невъзможно да се изучава детството изолирано от неговата микро- и макросреда, в частност извън света на възрастните.
Взаимоотношението на света на възрастните и света на детството е проблем толкова вечен, колкото е и обществото. Тези отношения са иманентно присъщи на всеки “жив” социум и те не са безпроблемни, а са сложни и противоречиви, стигащи понякога до явна парадоксалност (25).
Ориентирайки се посредством света на възрастните към бъдещето, светът на детството постоянно е психологически насочен към “преодоляване на настоящето” (24), като обективно се преодолява инерцията на възрастното съобщество. Детството не само повтаря възрастността, но и в определена степен постоянно и последователно отрича някои нейни форми и типове поведение, следователно, възпроизвежда човека на ново равнище. Това е потвърждение на предложената от Д.Б. Елконин теория на развитието, публикувана още през 1960 г. в “Детска психология”. В нея в качеството на движеща сила на психическото развитие на детето се разглежда единството на две противоположни тенденции – тенденцията на единението на детето с възрастните, стремеж към съвместен живот с тях и тенденцията към самостоятелност, към еманципация от възрастния. Реализацията на тази втора тенденция, функционално проявяваща се у детето в присвояване – усвояване – възпроизвеждане – преодоляване (Детство в развитие и развитие на Детството) днес е изключително затруднена от тези онтологически и аксеологически разтърсвания на социо-културната среда, в която се намира светът на детството.
Светът на възрастните, предлагайки светът на децата да присвои социо-културните норми, същевременно забравя за присъствието и необходимостта на проявяването на двете тенденции на развитието, забравя за голямата еднозначност и малката вариативност на жизнените цели в детска възраст. Възниква необходимостта не просто да се подчини детето на съществуващите правила, а творчески да се осмислят и развиват. Ако това не се случва, през детството започват да се формират понякога съвсем вредни социални стереотипи, удобни за родителите и възпитателите, но започващи да пречат на превръщането на детето във възрастен, предизвиквайки в него на вътрешно-личностни и междуличностни конфликти. Л.Б. Волинска (2004), изследваща нерешените психологически проблеми на детството, обръща внимание на следните социални стереотипи:
Послушание и покорност като условие за психологическото благополучие на детето, възпитаващи хора, малодушни, жадуващи съгласие с всички и страхуващи се от конфликти.
Безусловно доверие към света като базова личностна характеристика, водещо до незащитеност и дори виктимизация на човека.
Абсолютна увереност в това, че възрастните знаят всички детски желания и това е знак на любов към децата. Последното провокира нереалистичност на изискванията към най-близкото обкръжение и нарушава взаимоотношенията с възрастните и връстниците.
Инфантилна вяра в справедливото устройство на света и усещане на лична отговорност за събитията, които са им неподвластни, самообвинявайки се в неблагоприятния изход на събитията. Това води до емоционално откъсване от самия себе си и позволяват лесната манипулация на индивида. Тук е уместно да се приведат следните примери: децата често обясняват развода на родителите си със своето лошо поведение и видят за станалото само себе си. А психолозите говорят за съществуването на пост-травматически синдром у децата в Беслан, които тълкуват станалото така: “Всички добри деца ги убиха, а аз съм лош, затова останах да живея”;
Задавяне, угасяване с помощта на забрани или, обратното, чрез “познавателно изобилие” на ярката детска любознателност, без която усвояването на знания става впоследствие пасивно, механично.
Безусловно е, че съвременните проблеми с децата – това са социално обусловени проблеми. При това изследванията, водещи се в областта на детството, сами си противоречат едно на друго. Така френският историк Ф. Ариес в работата си “Детето и семейният живот при Стария ред” на основата на историята на всекидневието, анализирайки художествената и друга литература, произведенията на изобразителното изкуство изследва историогенезата на специфичната природа на детството и така поставя началото на аксиологическия подход към детето. Идеите на Ф. Ариес дали тласък за възникването в американската историография на особено направление на изследвания – проблематика на ненавистта към децата (12), чиято цел е да покаже децата като една от най-угнетените групи в историята на човечеството и да застави съвременниците да осъзнаят това. За важна работа в това направление се смята “История на детството” на Лойд де Моз, който води изследването в руслото на “психоисторията” и изхожда от това, че децата стават жертви на агресивност и жестокост, самите те неотменна част изобщо от човешката натура.
Сравнявайки моделите на историческо развитие на детството на Ариес и де Моз, ние виждаме у тях различни вектори на отношения на света на възрастните към света на детството: у Ариес – от свобода към закрепостяване на детето от семейството и училището; у де Моз – разкрепостяване на детето от тиранията на възрастните. На нас, обаче, ни се струва, че видимото противоречие се снема, ако обърнем внимание на фактора, положен в основата на едната и другата класификация на отношенията. Ф. Ариес обръща внимание на растящата регламентация на детския живот, свързана с увеличаване агентите на социализация в рамките на развитието на обществото. Де Моз акцентира вниманието върху променянето на вътрешния свят на детето, на растежа на неговата лична свобода в резултат на промяната на отношенията с възрастните преди всичко родителите, на прехода от патриархализма към по-демократични отношения.
Детството е социален феномен – идеята за детство е свойствена далеч не на всяко общество. Нейл Постмън в книгата си “Изчезването на детството” (1982), фактически станала бестселър, зловещо фаталистки предполага, че, ако “идеята за детство” се е появила на определен етап на човешката история, то тя може и да изчезне. Нещо подобно вече става в съвременния свят. Телевизията е дошла и е сменила книжната култура и всекидневното общуване с възрастните и с нейна помощ, без да полага никакви специални усилия, децата се приобщават към културата на възрастните, за тях са разкрити всички секрети на “възрастността”. Изчезват детските дрехи, детските играчки и игрите все повече носят ярко изразения характер на атрибути и действия на света на възрастните, при това невинаги най-добрите. Детските пороци и престъпност малко се отличават от тези на възрастните. Какво значи само едно заглавие на специално заведение – детско-юношески наркологически стационар, открит наскоро в град Климовка, Московска област?!
Детството, в качеството си на структурен елемент на социума, огледално отразява всичките негови проблеми. Бурният социално-икономически и политически живот на Русия на прага на ХХІ век е оголила проблеми с икономически, политически и социален характер. Системната криза, обхванала руското общество, не може да не засегне фундаменталните механизми не неговото функциониране и развитие, включително и на възпроизводството на обществото. Разрушаването на съществуващите в продължение на хилядолетия традиционни институти на социализация – семейството и детското съобщество, грубата намеса на средствата за масова информация и индустрията за развлечения в интимния свят на личността, конструиращи и натрапващи “нов морал” и предлагащи “телевизионна социализация” (1) води до нивелиране, размиване на понятието възрастност, до “меркантилизация, вестернизация, демонизация на съзнанието на детето”. (2) Родната система на образование, въпреки провъзгласения приоритет на образованието сред останалите направления на вътрешната политика, също е в състояние на треска. Специалистите говорят за криза в сферата на образованието, тя се “намира на стадий на разсипване, ясно инициирана криза ... Тя може и е задължително да се констатира, но от това държавните решения по правило не се менят. Това се повтаря със завидна честота” (21, 57). Всичко това е частно потвърждение на криза в отношенията свят на детството и свят на възрастните, на “технологизация на детството” (26), свързани преди всичко с особеностите на изпълнение от възрастните на своите посреднически функции.
Всичко казано дотук констатира настъпването на съвсем нова социо-културна епоха на живота на детето в съвременния свят. Нейни отличителни черти са:
Разрушение на традиционните институти за социализация и заместването им с нови некласически, лишаващи детството от неговата онтологичност и идентифициращи го като просто акциденция (свойство), инструмент на новата глобална цивилизация, нуждаеща се от човешки строителен материал, по своя субстрат, носещ не онтологически, а технократически характер.
Загуба от детството на самостоятелния статут в света на възрастните, макар и външно детството все повече да предоставя свободи в конструирането на собствения свят. Всъщност последното носи организиран характер, ориентиран към създаването на нов тип човек, надарен с наднационално, миксирано съзнание. Този тип съответства на понятието строителен материал на глобалната цивилизация, на човека потребител и прагматик, човека, маргинален в своята същност, човека, неспособен да бъде творец на своята съдба, в значителна степен зависим от външния конструктор на своя светоглед и начин на живот.
Освен философски фиксирани черти, не можем да не отбележим и социално-психологически процеси, конкретизиращи тези изводи. В частност, в сферата на социалните отношения на детето и възрастните (на равнището на микросредата на техните отношения) се наблюдава нарастване на тенденцията към утилитарна дозираност на феномена родителство, съпроводен с нарастване на индивидуалистичните и хедонистичните нагласи за раждане и възпитание на деца. По същество става дума за нарастване на тенденцията към разсъдъчност и разумен егоизъм на новия тип родителство.
Съвременното общество остро се нуждае от “хуманизация на пространството на детството” (10), смисълът на което се вижда в “очовечаване” на живота детето, особено в училищните години. “Насоченост към конкретното дете и като цяло служене на детството – това е главната задача на съвременното училище и по същество – глобална цел на дейността на цялата система на образование” (19, 3). Това са думи на професор, доктор на психологическите науки В.В. Рубцов станали лайтмотив на пленарното заседание на Първата международната научно-практическа конференция “Психология на образованието: проблеми и перспективи”, състояла се в Москва на 16-18 декември 2004 г.
Необходимо е на детето да се осигурят условия за неговия личностен растеж, за интересно и радостно битие и затова един от най-сложните проблеми – това е да се предостави на детето право да бъде самото себе си, а не такова, каквото искат да го видят възрастните. И тук главната идея не е власт над детето, а неговата защита и създаване на определено пространство за свобода на личността. В качеството на такъв свръх-важен фактор на хуманизацията на пространството на детството се посочва възпитателната дейност, при чиято успешна реализация възниква възпитателно пространство, т.е. това, което у Ю. Лотман се нарича “пространство на диалога”. Днес в рамките на хуманизацията и хуманитаризацията на нашето общество се коригират представите за възпитание. Под възпитание се разбира организацията на общуване, сътрудничество на педагозите и учениците, на децата и възрастните, на децата и социума, при това дори не само сътрудничество, а сътворчество и жизнетворчество. Възниква ново отношение към възпитанието, изразяващо се в това, че възпитанието в съвременните условия се проявява като процес на педагогическа помощ на детето при формирането на неговата субектност, културна идентификация, социализация, жизнено самоопределение.
Оттук е и очевидната необходимост от построяване и реализация на личностно-ориентирани системи на възпитание и обучение на децата, които съдържат повишено внимание към възпитанието на детето. Личностно-ориентираният подход – това е оптимален модел на взаимодействие на възрастния с детето, който отчита неговата субектност и субективност и помага на детето да реализира тези качества като му осигурява емоционален комфорт, емоционално благополучие, създавайки основа за пълноценно физическо и психическо развитие, стимулирайки неговата активност и инициативност. В случая под субектност от научно-философска гледна точка ние разбираме свойството на човека да бъде активно начало, а под субективност – индивидуалността на детето в изявата на тази активност.
Понятието “субект” е особена категория, описваща човека като източник на знания и преобразуване на действителността. Тази категория отразява активното отношение на човека към обкръжаващия свят и към самия себе си. Категорията субект разкрива качеството активност на човека, изявява неговото място и роля в света, способността за дейност, самодейност, самоопределение и развитие. Субектността като централно образувание на човешката реалност интегрира такива характеристики като активност, самостоятелност, автономност, независимост, инициативност, отговорност, рефлективност, творчество, етическа зрелост, самодетерминация, саморегурация и пр.
В родната психологическа наука даденият проблем е теоретически достатъчно добре разработен (започвайки със С.Л. Рубинщейн, К.А. Абулханова-Славская, А.В. Брушлински), но особено внимание тук изискват въпросите за разработването и практическата апробация на условията за обезпечаване на субектността на децата във възпитателно-образователните учреждения, а също създаването и внедряването на конкретни междусубектни технологии. Като основни условия могат да се изтъкнат следните:
Съобщаване на децата на знания в определена логическа последователност с опора на субективния опит на детето, на неговите интереси, склонности, индивидуално-значими ценности.
Отчитане на индивидуалните психофизиологически особености на децата и предоставянето им на възможности да проявят индивидуална избирателност в работата с дидактическия материал.
Подготовка на сценария на занятието и неговата “режисура” с цел да се осъществи в определени ситуации избор от детето на най-интересните за него по съдържание, вид и форми занятия; съвместяване на фронтална, индивидуална и самостоятелна работа; използването на различни форми на общуване (монолог, диалог, полилог) при отчитане на целите на занятието; предоставяне на децата на възможности да проявят своята активност и инициативност и стимулирането им към активни действия; стремеж към създаване на ситуации на успех на всяко дете и пр.
Следователно, технологията на създаване на личностно-ориентирани ситуации изисква, като минимум, диалогичност, жизнена контекстуираност и лична взискателност, реализираща се в свободна, творчески изпълнима, продуктивна, понякога стресова дейност. Ако имаме предвид всички тези характеристики, това е процесът на игра. Затова личностно-ориентираното обучение носи игрови характер (не в плана на развлечение, а творчество, състезание, умение да преодоляваш себе си).
Детството – това е обществено изобретение, историческо завоевание на човечеството, имащо собствена логика на развитието. Сега, както никога, е важен анализът на социо-културния статус на исторически новия тип детство, неговите психолого-педагогически особености в контекста на взаимоотношенията на света на възрастните и света на детството, необходимостта да се улови всичко това реално ново, което става в пространството на детството. И тук е особено важна методологията на полидисциплинарното изучаване на проблематиката на човешкото детство, на която би могло да се опрем при провеждане на конкретни изследвания. Монодисциплинарното разбиране на детството и детското развитие губи своя обяснителен потенциал и на практико-организационно равнище се свежда до тясно ведомствено, непълно, а това значи и едностранно и не дълбоко разбиране на този феномен. Последното разбиране, когато се правят опити за модернизиране на съдържанието, формите и методите позволява опора или само на интуицията, или на здравия смисъл и води до частични мерки, не засягащи фундаменталните основи на образователните системи.
Иска ни се да вярваме, че в най-близко бъдеще научните знания за детството ще могат да станат синтетически продукт, произвеждан от съобществото от обществено-хуманитарни, естествени и технологични дисциплини, на чиято основа и образователната практика ще стане съвсем друга. Дълбокото синтетическо разбиране на съдържанието, логиката и механизмите на развитието на исторически нов тип детство и спецификата на взаимоотношенията му със света на възрастните е условие за устойчиво развитие на сложна, открита по своята същност система “свят на възрастните – свят на детството”. Това разбиране представлява научна основа на ефективното развитие и модернизация на системата на образованието, а също е и основа за устойчивото развитие на обществото като цяло.
С.Л. Шалаева, кандидат на философските науки, доцент, зав. Катедра по предучилищна и специална педагогика на МГПИ “Н.К. Крупская”, Йошкар-Ола
Източник: Фондация "Българска школа по психоанализа"- http://fspeid.com
Само регистрирани потребители могат да пишат коментар. Моля въведете вашето име и парола или се регистрирайте. |
|
|
|
|
|
|
|