Някои психологически аспекти на детската престъпност

Доналд Уиникът
(обръщение към магистрати, 1946 г.)

Иска ми се да дам просто и все пак правдоподобно описание на един от аспектите на детската престъпност – такова описание, което свързва престъпното поведение с лишаването от домашна среда. Това може да е от полза за онези, които искат да вникнат в същинските причини на проблемите при малолетните престъпници.
На първо място бих искал да насоча внимание към думата “несъзнавано”. Настоящото обръщение е насочено към съдии, които, по своята подготовка, са свикнали да преценяват данните и да обмислят нещата точно толкова добре, колкото и да ги усещат. В това отношение Фройд има действително полезен принос. Той показва, че ако започнем да мислим последователно вместо да се водим от усещането си, ние не бихме могли да пренебрегнем несъзнаваното без да изпаднем в очебийно заблуждение или, в крайна сметка, без да станем за смях. Несъзнаваното може и да представлява неудобен факт за онези, които предпочитат нещата да са прости и ясни, но то определено не може да не бъде взето под внимание от мислещите и далновидни хора.
Един чувствителен и интуитивен човек съвсем не би могъл да пренебрегне несъзнаваното; той непрекъснато бива разтърсван от собственото си несъзнавано. Но мислещият човек все още не си е дал сметка, че би могъл да мисли като в същото време включва и несъзнаваното в своето мислене. Някои мислещи хора, които са опитвали логиката, но тя им се е сторила повърхностна, дават началото на реакционно движение към не-разумното, което по същество е една опасна тенденция. Странно е всъщност по какъв начин първокласни мислители и дори учени пропускат да се възползват от това необикновено научно постижение. Не ставаме ли свидетели на това как икономистите игнорират несъзнаваната алчност, политиците не държат сметка за изтласканата омраза, лекарите са неспособни да разпознаят депресията и хипохондрията, които се крият зад такива заболявания като например ревматизма, и които вредят на индустриалната машина? Ние дори имаме съдии, които не могат да видят, че, несъзнавано, крадците търсят нещо повече от велосипеди или стотинки във фонтаните.
Всеки съдия е напълно наясно с факта, че крадците имат несъзнавани мотиви. Преди да продължа обаче, бих искал да се спра и да акцентирам на едно доста различно следствие на същия този принцип. Бих искал да бъде взето под внимание несъзнаваното във връзка с работата на съдията, работа, която се състои в прилагането на закона.
Именно защото толкова ми се иска в разследването на съдебни дела и при работата с антисоциални деца да се прилагат психологически методи, аз възнамерявам да атакувам една от най-големите пречки за напредъка в тази област; а тя произтича от възприемането на сантиментална нагласа по отношение на престъплението. Ако е налице напредък, но той се опира на сантименталност, това е напълно безполезно; непременно трябва да бъдат взети мерки и в действителност е по-добре да не е имало никакъв напредък. В сантименталността се съдържа изтласкана или несъзнавана омраза, а едно такова изтласкване е нещо нездраво. Рано или късно омразата излиза наяве.
Престъплението неизменно провокира желание за публично възмездие. А публичното възмездие може да представлява истинска опасност когато не е дело на закона и на онези, които го изпълняват. Съдията дава израз на чувствата на публично възмездие изключително и само в съдебната практика, и единствено с това биват създадени условията виновният да бъде третиран по един хуманен начин.
Допускам, че у някого тази идея може да предизвика силно негодувание. Много хора, ако ги запиташ, биха казали, че не желаят да наказват престъпниците, а по-скоро им се иска те да бъдат подлагани на лечение. Но моята теза – а тя се базира на съвсем ясни предпоставки – е, че не е възможно да е налице престъпление, без по този начин общото ниво на несъзнаваните чувства за публично възмездие да се повиши. Една от функциите на закона е именно да предпазва престъпника от въпросното несъзнавано и затова сляпо възмездие. Обществото се чувства фрустрирано, но оставя на съда да се оправя с престъпника след като вече е минало време и страстите са се успокоили; а когато правосъдието е казало своята дума, тогава може да последва и известно удовлетворение. Съществува реална опасност намерението на онези, които биха искали престъпниците да бъдат лекувани като болни хора (каквито те в действителност са), да бъде осуетено именно тогава, когато те сякаш са постигнали своята цел – благодарение на това, не са взели под внимание скрития потенциал на несъзнаваното възмездие. Опасно е да бъдат преследвани чисто терапевтични цели от съдебната трибуна.
След всичко казано, мога да продължа с нещото, което ме интересува много повече, а именно – схващането за престъплението като психично заболяване. Това е една необятна и сложна тема, но аз ще се опитам да кажа нещо просто за антисоциалните деца и за връзката на детската престъпност с лишаването от семейна среда.
Знаем, че при изследването на различните ученици от едно изправително училище диагнозите биха могли да варират от нормалност (или здраве) до шизофрения. И все пак, има нещо общо, което свързва всички малолетни престъпници. Какво е то?
В едно нормално семейство мъжът и жената – съпругът и съпругата – поемат съвместна отговорност за своите деца. Бебетата идват на бял свят и майката (с помощта на бащата) отглежда всяко от тях като изучава неговата личност и търси решение на неговия индивидуален проблем – защото той касае обществото в неговата най-малка клетка: семейството и дома.
Как изглежда едно нормално дете? Дали то просто се храни, расте и се усмихва чаровно? Не, не изглежда така. Едно нормално дете – ако има доверие в майка си и баща си – губи всякакви задръжки. С течение на времето то започва да изпробва способностите си да разхвърля, да руши, да плаши, да разсипва, да похабява, да изпросва и да си присвоява. На практика всичко, което вкарва хората в съдилищата (а впрочем и в лудниците) има своя нормален еквивалент в младенчеството и в ранното детство, във връзката на детето с неговия собствен дом. Ако домът може да устои на всички набези на детето да го разруши, тогава то се укротява и започва да играе; но – работата на първо място – преди това трябва да бъдат проведени съответните изпитания и то най-вече в онези случаи, когато е налице повод за съмнение в стабилността на родителската инстанция и дома (а под това аз разбирам нещо много повече от самата къща). В началото детето има нужда да възприема определена рамка, за да може изобщо да бъде свободно, да е в състояние да играе, да рисува своите собствени картини, да бъде едно безотговорно дете.
Защо трябва да е така? Истината е, че ранните стадии на емоционалното развитие са изпълнени с потенциални конфликти и разрушение. Връзката с външната реалност все още не е стабилно изградена, личността все още не е добре интегрирана, примитивната любов има деструктивна цел, а малкото дете все още не се е научило да толерира и овладява нагоните. То може да се научи да се справя с тези неща, а и много повече, тогава, когато неговата обкръжение е стабилно и лично. В началото то абсолютно се нуждае да живее в една среда на любов и сила (а оттам и толерантност) ако не искаме да е прекалено уплашено от собствените си мисли и фантазии за да направи какъвто и да е прогрес в емоционалното си развитие.
Но тогава какво се случва ако домът “изостави” детето преди то да е достигнало до представата за една рамка, която е част от собствената му природа? Популярната представа е, че веднъж озовало се “свободно”, то започва да се наслаждава на своята свобода. Това е далеч от истината. Когато открие, че рамката на живота му е нарушена, детето не може повече да се чувства свободно. То става тревожно и ако има някаква надежда започва да търси рамката някъде другаде, извън дома. Детето, чийто дом не успява да му създаде чувство за сигурност, започва да търси същите тези четири стени извън пределите на дома си; то все още храни надежда и отправя погледа си към бабите и дядовците, към чичовците и лелите, към приятелите на семейството или към училището. То търси някаква външна стабилност, без която би могло да полудее. Ако бъде осигурена навреме, тази стабилност ще израсне в детето както костите в тялото му, така че постепенно, с течение на първите месеци и години от живота му, то ще премине от зависимост и нужда от обгрижване към независимост. Но, често пъти, детето получава от взаимоотношенията с другите и от училището онова, което му е липсвало в неговия собствен дом.
Антисоциалното дете просто търси още малко по-надалеч от целта, очаквайки обществото, вместо неговото собствено семейство или училище, да му осигури стабилността, от която се нуждае за да може изобщо да премине през ранните и толкова важни етапи на своето емоционално израстване.
Нека го кажем така: Когато едно дете открадне захар, то търси добрата майка, неговата собствена майка, от която то има правото да вземе цялата налична сладост. В действителност, тази сладост е негова, защото то е изнамерило майката и нейната сладост в своята собствена способност да обича, в собствената си първична креативност – каквото и да представлява тя. Може да се каже, че то също търси и своя баща, който да предпазва майката от неговите набези към нея, извършвани в израз на примитивна любов. Когато едно дете краде извън собствения си дом, то все така търси майка си, но я търси с много по-голямо чувство на фрустрация и с все по-осезателната потребност да открие също така бащиния авторитет, който може и ще постави граници на реалните последствия от неговото импулсивно поведение; на отреагирането 3 на идеите, които му идват в състояние на възбуда. На нас като наблюдатели ни е трудно когато се изправяме пред престъпното поведение в неговата зряла форма, защото тогава ставаме свидетели на острата нужда на детето от един строг баща, който да защитава майката когато тя бъде открита. Строгият баща, когото то призовава, може да бъде също и любящ, но преди всичко трябва да бъде строг и силен. Само когато е налице една строга и силна бащина фигура, детето е в състояние да се завърне към своите примитивни любовни импулси, към своето чувство за вина и желанието си да поправя стореното. Ако не са неприятностите, които си навлича, девиантното дете е в състояние единствено да става все по-инхибирано в любовта и така – все по-депресирано и отчуждено, докато в края на краищата не стане неспособно да чувства реалността на нещата – с изключение на реалността на насилието.
Престъпното поведение подсказва, че е останала някаква надежда. Ще имате възможност да видите, че когато едно дете се държи антисоциално това не е непременно заболяване; антисоциалното поведение понякога не е нищо повече от призив за контрол от страна на силни, любящи и уверени хора. И все пак, повечето малолетни престъпници са до някаква степен болни, а думата болест се оправдава от факта, че в много случаи усещането за сигурност не се е случило в живота на детето достатъчно рано за да бъде инкорпорирано в неговите вярвания. Докато е под строг режим, едно антисоциално дете може да изглежда напълно нормално, но дайте му свобода и то скоро ще започне да се чувства застрашено от полудяване. Затова то (без да знае какво точно прави) извършва престъпление към обществото с цел да възстанови външния контрол.
Нормалното дете, подпомагано в ранните стадии от собствения му дом, си изгражда способност да се контролира. То развива в себе си онова, което понякога бива наричано “вътрешна среда” 4 и има тенденцията да открие едно добро външно обкръжение. Антисоциалното, болното дете, което не е имало шанса да си изгради добра “вътрешна среда”, се нуждае в абсолютен смисъл от външен контрол за да може изобщо да бъде щастливо и способно да играе или работи. Помежду тези две крайности на нормалните и антисоциално-болните деца са децата, които все още могат да постигнат вяра в стабилността ако в продължение на известен период от години им се предостави непрекъснато усещане за контрол от страна на любящи хора. Ние имаме много по-добри шансове да помогнем по този начин на едно дете на 6 или 7 години отколкото на дете, което вече е на 10 или 11.
По време на войната много от нас придобиха опит именно с такова едно закъсняло осигуряване на стабилна среда за деца, лишени от семеен живот – в приютите за евакуирани деца и по-специално в работата с онези, които трудно се поддаваха на разквартируване. Тези [приюти] бяха под опеката на Министерството на здравеопазването – във военните години децата с антисоциални тенденции бяха третирани като болни. Радвам се, че днес не всички такива приюти биват закривани, сега те преминават под грижите на Министерство на образованието. В действителност, тези приюти извършат профилактична работа за Министерство на вътрешните работи. В тях е много по-лесно да бъде третирана детската престъпност като болест , защото повечето от децата все още не са били изправяни пред съда за малолетни. Там със сигурност е правилното място за лечение на престъпното поведение като заболяване на индивида; несъмнено, там е и мястото за провеждане на изследвания и натрупване на опит. Ние всички сме запознати с прекрасната работа, която е извършена в някои изправителни училища, но фактът, че повечето деца в тях са със съдебно решение, поставя трудности.
Тези приюти, понякога наричани интернати за неприспособени деца, предоставят реална възможност за онези, които виждат в антисоциалното поведение зов за помощ от страна на едно болно дете; там те биха могли да правят каквото е по силите им и по този начин да се учат. Във военно време всеки приют или група от приюти под Министерството на здравеопазването имаше свой управителен съвет, а в групата, с която бях свързан аз, настоятелството действително се интересуваше и поемаше отговорност за обстоятелствата около дейността на приюта. Със сигурност е възможно в такива комисии да бъдат избирани и съдии; по този начин те ще могат да са в по-близък контакт с преките грижи за деца, които все още не са били изправяни пред съдилища за малолетни. Не е достатъчно просто да посещаваш изправителни училища или приюти, или пък да си чувал какво разказват за тях. Единственият адекватен начин е да се поеме известна отговорност – дори тя да не бъде пряка – като разбиращо се подкрепят онези, които се грижат за момчетата и момичетата с тенденция към антисоциално поведение.
В тези така наречени приюти за неприспособени, човек може свободно да работи с терапевтична цел и това прави нещата съвсем различни. Неуспешните случаи в крайна сметка достигат до съдилищата, но успешните се превръщат в граждани.
Разбира се, работата, която се върши в тези малки и осигурени със съответния персонал приюти, е дело на детегледачите. На тях им се налага да започнат така както си знаят, но с течение на времето те достигат до необходимост от обучение и от възможности да обсъждат своята работа, както и от някой, който да стои между тях и онова безучастно нещо, наречено министерство. В схемата, която аз познавам, тази роля се изпълняваше от психиатричния социален работник и от психиатъра. Те на свой ред имат нужда от комисия, която би могла да се развива със самата схема и да се възползва от опита. Точно в такъв тип комисия участието на един съдия би било от взаимна полза.
Сега нека се върнем към темата за децата, лишени от домашна среда. Освен да бъдат оставени на съдбата (в които случаи те достигат до съдилищата за малолетни като престъпници), с тях може да се постъпи по два начина. Би могло да им се прави лична психотерапия или да им се осигури една силна и стабилна среда с индивидуална грижа и любов, както и с постепенно увеличаващи се дози свобода. В действителност, без това последно условие, първото (личната психотерапия) най-вероятно не би дало резултат. А с осигуряването на подходящ заместител на дома, психотерапията би могла да стане и излишна, което би било късмет, защото тя на практика никога не е достъпна. Ще изминат години преди да имаме на разположение психоаналитици с подходяща подготовка, пък било то и немного на брой, които да осигуряват индивидуалното лечение, така необходимо в много от случаите.
Личната психотерапия цели да даде на детето възможност да завърши своето емоционално развитие. Това означава много неща, в това число установяването на добра способност да се чувства реалността на реалните неща – както външни, така и вътрешни – и начало на интеграцията на индивидуалната личност. Пълно емоционално развитие означава това, а и нещо повече. След примитивните фази следват първите чувства на загриженост и вина, както и ранният стремеж към репариране. А вътре в самото семейство намират място първите триангулации и всички сложни междуличностни взаимоотношения, които са свързани с живота у дома.
По-нататък, ако всичко това се развива добре и ако детето вече е способно да се справя със себе си и със своето отношение към възрастните и другите деца, на него тепърва ще му се налага да посреща различни усложнения от рода на депресивна майка, баща с манийни епизоди, брат с жестоки наклонности или сестра с пристъпи. Колкото повече мислим за тези неща, толкова повече разбираме защо бебетата и малките деца абсолютно се нуждаят от опората на собственото им семейство и, по възможност, от една стабилна физическа обстановка около себе си. От същите тези позиции ние виждаме и, че за децата, лишени от домашна среда е необходимо да бъде осигурено нещо лично и стабилно докато са все още достатъчно млади за да може то да им е от полза; в противен случай те по-късно ще ни принудят да им осигурим тази стабилност под формата на изправително училище или – като последно средство – под формата на четири стени в затворническата килия.

Текстът е издаден на български език като част от сборника "Шанс за деца и юноши с противообществени прояви" (София, 2004), издание на Центъра за психосоциална подкрепа с финансовата помощ на програма ФАР 2001 на ЕК. Преводът е направен по Winnicott, Donald W., Deprivation and Delinquency, Routledge, 1985.
Превод: Мален Маленов, 2004

Само регистрирани потребители могат да пишат коментар.
Моля въведете вашето име и парола или се регистрирайте.