Синдром на родителското отчуждение

Петьо (10 г.) и Вяра (6 г.) се завръщат с баща си от ваканция, на която и тримата много са се радвали. През нощта възниква спор между родителите. Майката изкарва децата от леглата и напуска заедно с тях дома. Бащата вижда двете си деца само няколко пъти в съда. Те отказват да го посещават. Обвиняват го, че е крадец, лъжец и измамник. Той няма възможност да попита, да поиска обяснение, да разясни, защото децата отказват да говорят с него по телефона. Отказват дори да се виждат с баба си и дядо си, при които често и с удоволствие са изкарвали съботите и неделите. Подаръците и писмата от кръстника (приятел на бащата) се връщат обратно без коментар./3/ Какво в действителност се е случило с това семейство? Отговорът се крие зад абревиатурата PAS- Parental Alienation Syndrome или Синдром на родителското отчуждение.

Синдромът на родителското отчуждение (PAS) като термин е въведен от д-р Ричард Гарднър, американски клиничен и съдебен психолог./2/ PAS означава безкомпромисното обръщане на детето към единия – добрия, обичания – родител и също толкова безкомпромисното отвръщане от другия – лошия, мразения – родител в контекста на конфликтите за родителските права и правото на лични отношения на родителите с децата./3/ Най-често синдромът възниква след целенасочено проведена кампания за очерняне на родителя-мишена, който трябва да бъдe отстранен от контакти с детето. Целта на родителя-отчуждител е да спечели родителските права в съда. Отчуждаването от единия родител е прогресивно задълбочаващ се процес, който води до пълно намразване на мишената в тежката форма на синдрома.
Трябва да отбележим, че тук не става дума за враждебното отхвърляне на родител, който действително е злоупотребил със своето дете или го е малтретирал. Засегнатите от PAS родители са “нормални” бащи и майки, които обичат децата си и са обичани от тях. Отблъскването засяга този родител, с който детето не живее в една къща, който няма родителските права или ги упражнява наедно с другия родител и има или е имал право на лични отношения.
Когато се говори за PAS, в повечето случаи подвеждаща е представата, че става въпрос за патологично състояние, което засяга само детето. В действителност обаче детето и родителите са оплетени в еднаква степен в един междучовешки проблем на отношенията. Процесът на отчуждение протича винаги по определена последователност от сценарии: 1) липса на общуване между родителите, докато са все още заедно; 2) разделяне на родителите, последвано от 3) изолирането на единия родител, след което 4) отчуждаващият родител осуетява общуването с отсъстващия поради раздялата родител, докато дезинформацията за него създаде толкова негативна картина, че 5) детето не иска да има повече нищо общо с него. Накрая вече не съществува семейна връзка между детето и отсъстващия родител.
Най-общо, можем да кажем, че се наблюдават 2 етапа в развитието на PAS: в първото действие командва отчуждаващият родител, във второ действие ролите се сменят – пасивното дотогава дете поема доминиращата роля. С тази смяна на ролите върху детето преминава произхождащият от отчуждаващия родител импулс, който въвлича детето в процеса на отчуждение./1/

Прекъсване на контакта

В началото на раздялата на семейството общуването функционира повече или по-малко добре. Родителят, който не се грижи за детето, го вижда няколко пъти, но изведнъж се появяват (не)забележимо проблеми с общуването. Детето все по-често е болно през предвидените за виждане уикенди и не може да излиза. Все повече срещи отпадат и не се наваксват. Тези проблеми постепенно застрашават континуитета на връзката с родителя, който не гледа детето, те приемат формата на по-масивни препятствия за общуването. Родителят, който се грижи за децата, прави атрактивни конкурентни предложения, дълго таените детски желания се изпълняват. Децата попадат в конфликт. Те се идентифицират с потребностите на този, с когото живеят, тъй като се увеличава страхът от загубването му. За да се ускори възпрепятстването на общуването с родителя, който не се грижи за детето, родителят- отчуждител го обвинява за проблемите в училище, за физически симптоми, за реакции от раздялата. Така се стига до решението: нещата трябва да се успокоят, общуването трябва да се спре за 3 месеца (6 месеца, 1 година). В следствие на тази пауза във връзката често контактът се прекъсва “почти от само себе си”. Тогава следва аргументът: отношенията са прекъснати, почти няма връзка, един или два опита за повторно сближаване са били безуспешни. Междувременно децата са се отказали с примирение от връзката, те са смазани от караниците, които повече не понасят и които действително искат да спрат.
Континуумът на конфликтите при общуването преминава от леки смущения в началото до целенасочено прекъсване на контакта в края. На почти всяко място от този континуум може да възникне PAS и процесът да се ускори чрез острото отхвърлящо поведение на децата. Промиването на мозъци е толкова голямо и “оправдаващо децата”, че подложените на него деца мобилизират собствените си сили и допълнително отричат крайния обект “по техен начин”. И изведнъж, без видими основателни причини, детето отказва да вижда единия родител.

Психодинамика на програмиращия родител

Раздялата и разводът са на второ място след смъртта на дете от травмиращите събития в живота. Статистиката показва, че при сравнително мирно протичащи раздели на участниците им трябват от 3 до 5 години, докато преодолеят кризата. Като всяка жизнена криза разводът засяга непреодолени чувства и теми от миналото (преди брака). Тези чувства се добавят към моментните и обясняват интензивността на емоционалното изживяване и поведение.
Родители, които програмират децата си срещу другия родител, действат първично от паническия страх, че ще загубят и децата си. За да се отърват от него, те създават с децата си тясна коалиция, до която никой друг няма достъп: “Ние срещу останалия свят”.
Присъщ елемент на PAS е “безумието на двама”, при което единият родител забърква детето в негова вреда и във вреда на другия родител. Задействан е механизмът на проекцията към другия родител с цел предпазване на увреденото самочувствие. При PAS обаче проекцията се разпростира и извън децата и обвиненията на отчуждаващия родител се чуват през устата на децата: “Ти си виновен за всичко, татко”.
При програмиращия родител липсват нормалното обработване на емоционалните турбулентности при раздялата като болка, преодоляване на страха, разбиране, прощаване и създаване на нова база за уважение и доверие, в следствие на което в поведението му се открояват: изключително желание за притежание и създаване на изолираща връзка с децата; свръхпредпазване от собствената потребност, реакция; следбрачна проекция, която включва и децата, действие; борба за власт, маневри за изнудване; параноидна проекция, деструкция.

Психодинамика на децата

Способността да се прави разлика между различни ментални “образи в главата”, се развива приблизително на 3 години и се оформя изцяло до 10-годишна възраст. Дотогава децата не могат да правят надеждно разлика между 1) собственото възприятие, 2) собствените фантазии и 3) историите, които някой им е разказал. Този процес на развитие на проверката на реалността се нарушава трайно, когато не могат да се забележат и разгадаят несъответствията между това, което детето възприема, и това, което му се разказва. Измислените опасности и неистинните твърдения за другия родител лишават детето от доверието в собственото различно възприятие. Ето и един пример: досега Силвия никога не се е страхувала от баща си и много се е радвала на времето, което прекарва с него. Сега обаче тя усеща натиск да приема погрешната реалност. Принудена е да възприеме нереалните манипулативни истории на майка си, за да преодолее страха от загубването й (“Мама изгони татко, дали ще ме изгони и мен?”). От тук нататък бащата става “някак си опасен”. Въпреки това, приетият като добър баща не се изтрива у детето, а се дисоциира, т.е. отделя. В психиката на детето се получават механизми на разделяне.
Настройването на детето срещу единия родител е толкова по-лесно и бързо, колкото по-малко е то. В по-късен етап на развитие и с увеличаващата се способност за проверка на реалността обаче, все по-силно започва да се проявява конфликтът на лоялността. Развиват се силни чувства за вина, до които може да се стигне терапевтично изключително трудно.
Раздялата на родителите е свързана с пораждащ страх и дълбоко разочароващ опит. Несигурност, неразбиране, безпомощност предизвикват у детето чувства на тъга, самота, ярост и гняв. Развитието на PAS може да допринесе за отреагирването на насъбралите се чувства към другия родител. Тази канализирана форма не само се разрешава но се и предизвиква от отглеждащия родител. Но това съвсем не означава, че експонираните емоции на детето са лично негови. Истината е, че емоциите заразяват децата, които живеят в климат на отрицание и гняв срещу единия родител. Те попиват това настроение много бързо и в следствие изразяват предадени чувства, без да знаят защо са заредени така.

Симптоматиката

Симптоматично е почти пълното избледняване на предишните хубави общи преживявания с отхвърления родител. Като че ли тази част от детската история никога не е съществувала. Без голямо притеснение и без чувство на вина бащата се превръща в безлично същество. – “Мразя го и не искам да го виждам повече през целия си живот.” За любвеобилната майка се казва без колебание: “Тя е подла и тъпа и ми е все едно дали ще я виждам.” Но при разпитването децата не могат да разкажат нищо конкретно и се скриват зад неоспоримото: ”Това е така, това знам”.
За своето враждебно поведение децата създават ирационални и абсурдни оправдания, често подкрепени от програмиращия родител: “Той винаги дъвче шумно”. Любовта и интересът на родителите се игнорират и се интерпретират по друг начин срещу тях.
При PAS децата липсва нормалната амбивалентност в отношението им към родителите. Единият родител е само добър, другият родител е само лош.
Бабите и дядовците, роднините и приятелите на отблъснатия родител се включват в агресивно отхвърляне със същите рационализации. Членовете на семейството са в безизходно положение: ако бабата и дядото се опитат да посредничат между техния син/тяхната дъщеря и внука, те биват обвинявани, че се месят, а ако се разграничат внимателно, това им се натяква и се използва като основание за отхвърлянето им.
Много PAS деца знаят още на 3-4 години, че това, което казват, е само тяхно лично мнение и постоянно го подчертават. Програмиращите родители са изключително горди със своите независими деца, които имат собствено мнение за всичко и са достатъчно смели да го изразяват. Често те несдържано подтикват децата да кажат “истината”. Очакваният отговор идва със сигурност, защото никое дете не иска да рискува гнева и разочарованието на полагащия грижи за него родител. Тук програмирането показва най-големите си успехи: децата са забравили да се доверяват на собствените възприятия и да ги назовават. Те не могат да разберат и разгадаят противоречивите послания, които получават. Вербалното настояване “Отивай с майка си/ баща си” противоречи на невербалното “Ако ме обичаш, ще останеш при мен”.
PAS децата не виждат нищо лошо в това, да отхвърлят и очернят безпрепятствено единия родител. Едновременно с това те поставят изисквания за финансова подкрепа, за специално отношение и подаръци и възприемат това като тяхно право, което трябва да им се дава и за което не е нужно да показват благодарност. Само при много малките деца обяснението може да се търси в когнитивната незрялост, но при по-големите деца става въпрос много повече за “учене на (родителския) модел” в смисъла на: Той/ тя не заслужава друго.

Последици от Синдрома на родителско отчуждаване за детето

Реакциите на децата и младежите са в зависимост от възрастта и нивото на развитието: смущенията в поведението, проблемите с успеха в училище и проблемите в развитието трябва да се разбират като отчаяни опити и апели на засегнатите деца. Когато общуването се превърне в проблем, децата се конфронтират с това независимо от възрастта. Колкото са по-малки, толкова по-лесно се влияят. Диагнозата PAS е поставяна при деца от 2 години до навършване на пълнолетие. Последиците от травматизирането продължават до зряла възраст.
Тъй като се нарича PAS, може да се приеме, че намерението за отнемането на детето от някой от неговите родители се извършва само при собствените родители. Действително и други членове на семейството могат да бъдат отчуждаващи, като бабата и дядото, които не харесват другия родител, чичовци, лели, по-големи братя и сестри, съседи, дори приемни родители и възпитатели, когато имат власт над детето. Но процесът на отчуждение сам по себе си протича по същия начин като при собствените родители.
В случаите на семейства, преминали през Синдрома на родителско отчуждение възвръщането в нормалността може да отнеме години или никога да не се случи.
Определяща за вариациите на бъдещия живот и последиците върху детето е мрежата от стратегии, която отчуждителят използва в процеса на индоктринация. Най-честа стратегия са употребата на фалшиви обвинения и оплаквания за сексуален тормоз.
Може би най-пресиращ и натоварващ проблем за тези деца е фактът, че връзката с единия от родителите е прекъсната.
В полето на психологията развитието на собствените възможности и собственото его е засегнато, придружено с много други дефицити на това ниво. Детето се научава да манипулира и да остойностява в зависимост от степента на лоялност към отчуждаващия родител. Емоционалната зависимост на детето се достига от отчуждаващия родител с целия спектър от тежки наказания, шантажи, изблици на афекти и физическа агресия – всичко това обикновено е постоянно.
PAS последиците върху разстроеното детско пoвeдeниe се изразяват в агресивност, импулсивност, eмoции на омраза и гняв към околните и себе си. Децата, жертви на PAS, ca рискова група за попадане в кръга на връстници с асоциално пoвeдeниe – бягства от училище, употреба на наркотици, алкохол, като начин на отреагиране на тежкия семеен кoнфликт.

Възможности за терапия и интервенция

Възможностите за терапия на PAS семействата се ограничават до семейната терапия. Тя може да е успешна, ако в нея участват всички членове на семейството. Програмиращите родители нито са чудовища, нито са лоши по природа. Те патологично са асимилирали жизнената криза на развода (и кризите преди това) и не възприемат това, което вършат. Тъй като не виждат опустошаващите наранявания, които предизвикват у децата си, те не виждат и необходимостта да използват помощ под формата на консултация и/или терапия.
Проявленията на PAS варират по сила. Прави се разлика между слаба, средна и силна категория.
Най-леката степен на отчуждение няма нужда от семейна терапия, за разлика обаче от средната степен, чийто поведенчески инвентар дава опорните точки за часовете за семейна терапия. При тежката степен в края на краищата на практика има резистентност към терапията. Защото както отчуждаващият родител, така и зависещото от него дете само в изключителни случаи ще изразят готовност да се подложат на семейна терапия. В този случай се препоръчва отделянето на детето от сферата на влияние на отчуждаващия родител и неговото настаняване на друго място./1/ Разбира се, успешните терапия и превенция на PAS ще бъдат гарантирани само при наличието на законова уредба по проблема.

Анна Стоянова

Използвана литература:
1. Кленер, Волфганг, Сценарии на отчуждението в процеса на раздяла на родителите, http://cwsp.bg/upload/docs/Scenarios_Klener.pdf, 21. 06. 2007 г.
2. Кубратова, Галина, Проблемите на децата и родителите при Синдрома на родителското отчуждаване, http://cwsp.bg/upload/docs/PAS_brief.pdf, 21. 06. 2007 г.
3. О.-Коджо, Урсула, д-р Петер Кьопел, Синдром на родителското отчуждение (PAS), http://cwsp.bg/upload/docs/PAS__Kodjo.pdf, 26. 05. 2007 г.
4. Cuenca, Jose Маnuel Aguilar, Употребата на детето в процеса на раздяла (Синдром на родителско отчуждаване), сп. Lex-Nova от октомври – декември 2005 г., http://cwsp.bg/upload/docs/Child_Aguilar.pdf, 12. 04. 2007 г.

Източник: http://nasilie.eu

Само регистрирани потребители могат да пишат коментар.
Моля въведете вашето име и парола или се регистрирайте.