Емоционално развитие на детето

Светът на всяко едно дете е свят,изпълнен с емоции.Емоциите са форми на отражение на реалния свят,чрез които се проявява отношението на човека към живота,природата и обществото. Източници на емоциите са както външните предмети и явления,така и самата дейност на човека, неговото поведение. Емоциите се обуславят от характера на външните въздействия и от нуждите и потребностите на човека, от неговите стремежи и наклонности. Емоциите са велики учители.Те ни учат главно чрез усещания за страдание и радост. Страданията ни спират и ни дават възможност да погледнем на нещата по различен начин. Изстрадвайки дълбините на емоционалната си злочестина, у нас се появява желание да направим нещо,за да прекратим болката. Обещанието за радост става катализатор на много промени.Ние търсим щастието не само като средство да спрем болката,но и заради самото щастие. Емоциите са свързани с органическите потребности и инстинктите.Те настъпват във връзка с определен предмет или отделна ситуация.Емоциите задават разбиранията за реалността,могат да придобиват различни форми,да се проявяват като състояния, засягащи тялото, действията,мислите.Разкриват вътрешния свят на човека и заедно с това притежават ценност в самите себе си. Емоционалните преживявания могат да протичат под формата на афекти, емоции, чувства, страсти, настроения, стрес. Емоциите притежават различно съдържание.Те могат да се разделят на положителни и отрицателни. Отрицателните емоции са в следствие от дезинтеграцията на регулиращите процеси и се преживяват като неудоволствие.Те са причина и следствие на дезорганизацията на поведението. Положителните са свързани с преживяването на удоволствието от благополучието, успеха, от изпълнения със смисъл ивот, любовта, полученото признание. Емоциите изразяват отношението на детето към света и начина,по който възприема себе си.Те са първичната мотивационна система с универсално значение.Бързата смяна на емоционалните състояния е характерна за детето-то може да плаче и от един път да започне да се смее,да се уплаши,но при появата на познат човек страхът бързо да отмине,да се разгневи,но гневът бързо да отшуми при срещата с обичливия поглед и милата дума на родителя или педагога. Интересът е основна емоция,която се проявява още от раждането.Независимо от вродения си характер,тази емоция може да се развие чрез различни въздействия. Интересът поддържа усилието на детето при изследването на света. Интересът се изразява като очарование, юбопитство, погълнатост, желание да се изследва, да се видят нещата в тяхното богатство,като стремеж към едно непрекъснато разширяване на опита.Интересът е свързан с измененията в света и с необходимостта на детето да антиципира тези изменения,за да реализира своето деятелно отношение в него.Това,което предизвиква интереса,е новостта и сложността на събитията и е свързано с един по-широк клас от потребности.Интересът към новото формира различно отношение към стимула,активността се определя не просто от обекта като такъв,а от това,което може да се направи с него: преобразуват се схемите,като с това детето опитва да постигне такива изменения в обекта,които не е преживяло.Интересите играят важна роля за организиране учебната дейност на децата.В начална училищна възраст интересите се обуславят от потребностите и желанията на учениците.Под влияние на учебно-възпитателната работа обаче потребностите на децата постоянно се преобразяват и усложняват.Паралелно с това се променят и интересите. Явява се интересът към училището и ученето,който създава условия за промени в характера и насочеността и на другите интереси на детето.Започва развитието на познавателните интереси на учениците,макар че те са все още твърде недиференцирани и нетрайни. Радостта е една от най-дълбоко завладяващите емоции. Това е емоция,която създава усещане за нещо желано,приятно,предизвикващо наслада, изпълващо детето със сила и увереност.Същността на радостта се крие в това,че е независима и свободна.Радостта се предизвиква от чувството на сигурност и безопасност у детето,от любовта,с която то е обградено,от постиженията му,от въвличането в света на игрите,от получаването на това,което детето е желало,от споделянето на чуждата радост или когато детето открие,че близките се опитват да го зарадват.Радостта е форма на благодат,която спохожда детето когато е ангажирано с нещо-когато е победител в играта,когато е прочело първата си думичка или е написало правилно името си.Тя може да дойде и при най-ужасни и подтискащи обстоятелства.Детето се ражда с предразположение да изпитва радост и това е свързано с определени социално-значими действия, с творчеството,с близостта и присъствието на другите.Радостта е чувство,което възниква при реализация на собствените възможности.
Съществуват два типа радост: магическа-преживяване, основано на предугаждане на удовлетворението на влеченията или желанията.Индивидът чувства,че настоящето достижение ще измени целия негов живот.Това е радост,съдържаща елемент на нереалност, понеже не съществува такова събитие,което може да измени света така.Този тип радост граничи с триумф и може да доведе до изолация. Вторият тип радост е реалистичната.Тя зависи от някакво предвиждано удовлетворение на определени потребности и може да се открие във всекидневния живот:играта, забавата,рисуването,срещата.Радостта се изразява чрез чувството на увереност и значимост,с чувството,че си обичан и че можеш да обичаш.Увереността и значимостта,придобити в радостта, дават усещане за справяне с трудностите и принасят наслада в живота.Радостта създава чувство на подем,на свобода,на съпричастност с обекта на радостта.Радостта усилва връзката на детето с другите.Усмивката на детето поражда усмивка у възрастния.Радостта освобождава от негативната стимулация.Тя дава едно привързване към обекта,като намалява отрицателните преживявания. Радостта може да се породи не само от намаляването на болката и напрежението,при елиминирането на негативните състояния,но и самата тя може да спомогне за тяхното преодоляване.
Родителите не могат непосредствено да научат детето да се радва,но те могат да споделят радостта,да помогнат на детето да преживее радостта,като го подкрепят в търсенето на смисъла и в неговото самоактуализиране.Радостта и щастието благоприятстват за умственото развитие на детето,за неговото самочувствие,за пълноценно изживяното му детство.Но не бива да забравяме и играта,която е извор на удоволствия и радост,важна е за доброто развитие,за почивката и равновесието на детето.За да играе детето е готово да положи волево усилие и да преодолее съществуващите препятствия,като се има предвид колко първични са емоциите и колко голямо е значението на радостта и положителните емоции.За това играта е могъщо средство за осъществяване на възпитателно-образователната работа с децата.Страхът е една от най-ранно преживяваните емоции. Появата на страха изразява промяната в интенциите на съзнанието.Страхът е неприятна емоция,но въпреки това е добре да не бъде подтискана.Страхът може да ни тласне към отчаяние,да ни скове,да спре стремежа към самопреодоляване.Страхът се появява винаги в ситуациите,когато не можем да се справим.Самото развитие винаги е съпровождано със страх.Понякога той нахлува в съзнанието-когато сме изправени пред раздяла със старото,а новото още е неоткрито.Още Фройд открива,че много от причините за вътрешната обърканост се коренят в страха на Аза да познае самия себе си-да разбере своите преживявания,мисли,стремежи, предназначения.Ние се страхуваме от знанието,което открива собствената ни неавтентичност, което би ни накарало да се презираме или което би породило “комплекс за малоценност”,или което би извикало чувство на незначимост,незабележимост,греховност.Децата възприемат като най-силна причина за страха заплахата от нараняване,след това е страхът от непозната ситуация,от тъмно,от странни шумове,от изоставени места,от отхвърляне.Травмите причинени от страха са най-дълбоки и най-трудно преодолими.Изправянето срещу страха винаги носи радост и облекчение.
Страховото преживяване е свързано с прекратяване или забавяне на отделни действия,с повишаване на бдителността и едно внимателно изследване на ситуацията.Преживяването на страха е свързано с когнитивното развитие.Интерпретирането на дадено събитие като пораждащо страх предполага определен когнитивен опит.Развитието на себепознанието подпомага идентифицирането на афективното състояние като принадлежащо на Аза състояние.Когнитивното развитие,включващо и способността за репрезентиране,дава възможност на детето да обхване събитията в тяхната връзка и да открие техния смисъл.Невъзможността да се асимилира последователността на чуждото поведение в съответствие с очакванията и съществуващите схеми може да породи страх.Друг силен причинител на страха е болката.Появилият се страх може да усили болката,но може да насочи поведението към нейното избягване. Страхът е универсално преживяване и се открива много рано.Разграничаването на нещата на познати и непознати създава условия за развитие на страховете. Преживяването на неопределеността,свързана с невъзможността да се категоризира даденото събитие може да причини страх. Неумението да се свърже миналото с настоящето и да се антиципира бъдещето в отношението с миналите преживявания също може да породи объркване и страх. Когнитивното развитие е причина и за появата на някои други страхове,свързани с определени обекти.През първата година се открива връзка между страха и гнева. Когато детето е фрустрирано,например от раздялата с майката или защото са му отнели играчката,това може да породи гняв и разочарование,което да премине в страх.
Един от начините за преодоляването на страховете е свързан с някои от техниките,предложени от бихейвиоралната терапия.Тези техники,колкото и да са ефективни,не могат да се вземат отделно от средата,която поражда страховите преживявания.Когато открием,че сме в ситуация,предизвикваща страх и чувстваме слабост и безпокойство,ние се опитваме да направим нещо,за да вземем контрол върху нашите емоции-започваме една когнитивна игра със себе си:ние си казваме,че няма защо да се страхуваме,да си даваме кураж,да преосмисляме ситуацията или просто се опитваме да се отдалечим.Троник обяснява,че поведението,насочено към овладяване на емоциите,е целенасочено.Когато преживяната емоция е негативна,детето се обръща,отдалечава,като насочва своя поглед към нещо друго, приятно. Когато преживяната емоция е положителна,то се усмихва,разглеждайки и приближавайки се към чуждото лице.Така то поддържа даденото преживяване.Детето започва да се учи не само как да регулира емоциите,но също и как да взаимодейства с тях. Тревожността е различна от страха.Тя изпълва с усещане за безпомощност, изолираност, враждебност. Свързана е със страха от нараняване или от загуба на нещо.Степента на тревожност зависи от мащаба на надвисналата загуба,от близостта на заплахата.Тревожността се предизвиква от страха от неизвестното,от ситуация,чийто изход е несигурен,но важен за детето,от страха от загуба на любовта,сигурността и защитата.
Засилената тревожност у възрастния засилва тревожността при детето и това ограничава радостта на детето при срещата му с възрастния.Способността на детето да понася тревожността до голяма степен е свързана със силата и доверието.Доверието заменя тревогата,когато детето повярва,че е в състояние да се справи с всичко.И това неизменно носи радост и увереност в собствените му възможности.Тревожността се появява,когато възникне заплаха за разрушаване на близостта,на връзката между детето и неговата майка.Тревожността е израз на протеста срещу раздялата,която има съществено значение за съществуването.Тревожността е свързана с една онтологична несигурност, с противоречието между сигурността и несигурността, между любовта,близостта и раздялата.Любовта и тревожността са основни мотиви за идентификацията. Родителската любов се интернализира във формата на сигурност,в усещането за доверие и приетост,което дава и една положителна самооценка.Ако това усещане се поддържа,то може да се превърне в нещо устойчиво. Тревожността също може да се интернализира и превърне в устойчиво преживяване.
Във всекидневния живот детето се радва не само на одобрение.То се сблъсква и с неодобрението.Постъпките могат да бъдат посрещнати с несъгласие,гняв, заплаха,наказание.Най-ранните форми на тревожността са интерперсоналните и те са свързани със загубата на майката и нейната грижа или,по-късно,със загубата на нейната любов,която спомага за идентификацията.Тревожността е свързана с екзистенциалното състояние на безпомощност.Тя не възниква при травми или болезнени въздействия.
Състоянието на тревожност е свързано също и с усещането за безпомощност,породено от разрушаването на връзките с тези,които се грижат за детето. Страданието е дълбинна емоция,която се появява при продължителна и силна стимулация.Последната може да бъде физическа болка,разочарование,неудачи,загуби.Отчуждението в различните форми,което продължава през целия живот,също може да причини страдание. Преживяването на неудачите в различните връзки и дейности,независимо дали са реални или въображаеми, също може да доведе до страдание.
Страданието се преживява различно,като опечаленост, обезкураженост, отпадналост. В страданието детето може да се почувства самотно,откъснато от другите,загубено, отхвърлено.Това може да породи усещане за безсилие и нещастие.Ако възрастните се отнасят с безразличие или презрение, когато детето страда,в този случай страданието може да предизвика срам,което ще направи детето болезнено и недоверчиво.Това ще създаде усещането,че неговият вик за помощ няма да бъде чут,а ако бъде чут,той ще остане без отговор.Страданието създава една “умерена негативна мотивация”,която заставя детето да започне да решава своите проблеми.Една от причините за страданието е загубата на близък човек.Смъртта е голяма енигма за детето.Размишленията за смъртта започват твърде рано,по-рано отколкото допускаме.Детето преминава през различни стадии в разбирането за смъртта и заедно с това използва различни методи,за да се справи със страха от смъртта.Стратегиите, които детето използва за справяне със смъртта,са различните отричания.Своеобразието на детските размишления върху смъртта е непосредствено свързано с развитието на мисленето.
Ж.Пиаже показва зависимостта между конкретното мислене и разбирането на такива абстрактни понятия като възможност, съществуване ,несъществуване, съзнателност, крайност, безкрайност и тяхното отражение върху разбирането на концепта за смъртта.Върху оформянето на представите за смъртта оказват непосредствено влияние и родителите.По правило те избягват тази тема.Ако тя се обсъжда,обикновено това е свързано с два проблема:заболявания или нещастен случай.Идеята за смъртта е тясно свързана с идеята за живота. Развитието на знанието за живот е свързано със знанието за умиране.Детето атрибуцира живот само на неща,които се движат от само себе си.Мелани Клайн,върху основата на многобройни анализи на детските разсъждения,стига до заключението,че страхът от смъртта е едно от най-ранните преживявания.Тя приема,че страхът от смъртта е един от източниците на тревожността.Страхът от смъртта е свързан със страха от изчезване от живота,от едно тотално изчезване на Аза. Депресията е едно от най-тъжните афективни състояния. Тя е неспособност на Аза да изпита удоволствие. Придружава се от страх,тревожност и силна уязвимост.В състояние на депресия могат да се засилят чувствата на срам,вина,тъга,завист,ревност към другите.Депресията засяга мисленето негативно за себе си,другите и света,в който живеем,още от детството.Много от негативните вярвания,изградени в детството,могат дълго да останат приглушени или скрити,отключващи се от събития,които създават разочарования или загуби и които напомнят за собствената нищожност или които са заплашителни-ще бъда отхвърлен,обиден,ще се проваля, ще бъда изоставен,няма да мога да взема контрол…При депресивното мислене събитията се разглеждат във възможно най-трагична светлина.Депресивните симптоми могат да се редуват с преминаване в мании-състояние,в което Азът е неимоверно приповдигнат,с високо самочувствие и самоувереност.Редуването на депресивните и манийните епизоди се обозначава като биполярно афективно разстройство-настроението се колебае,преминава от възходи в падения.
Причинители на депресията са различните екзистенциални загуби,ниската самооценка,неуспехи, ирационалните мисли.Депресията при децата е смесица от тъга,гняв и отчаяние.Събитията,предизвикващи депресия са:самота,тежка загуба,шок или травма,усещане за изоставеност или отхвърленост.Ако едно дете вярва,че е обичано безусловно,ако е щастливо,то натрупва запас от положителни отношения към себе си,от които по-късно ще може да черпи и по този начин да се имунизира срещу депресията в живота.Джон Боулби вярва,че несигурността в привързването, загубата на любовта или на този,който се грижи за детето, води до изграждането на негативни когнитивни схеми. Тези схеми,свързани с преживяването на действителни или въображаеми загуби,със страданието,угнетението, унинието и безнадеждността,разрушават увереността в себе си и усещането за емоционална безопасност, определят и интерпретациите на по-късните загуби и неуспехи,свързани с изграждането на връзките с другите. Трайното свързване на тези преживявания със загубите води до депресия.Съществува също определена зависимост между родителската депресия и детското предразположение към това състояние.Депресивните родители показват ограничено влияние върху своите деца.Те полагат по-малко контрол и понякога реагират агресивно или враждебно към тях.Депресия при по-големите деца пораждат неуспехите в училище и стремежът към високи бележки,проблемите, свързани с отношенията с другия пол,самотата,раздялата с любимия човек,усещането за захвърленост,трудностите във взаимоотношенията с родителите.
Депресивните състояния могат да бъдат придружени и с мисли за самоубийство. Съществуват различни причини,които карат детето да избере самоубийството. Една от тях е например,когато детето е в криза и открие,че смъртта е възможност за прекратяване на страданието, болката,безпомощността.Самоубийството може да се използва и като отмъщение, манипулиране,вик за помощ.Това виждане може да бъде придружено с различни фантазии:как тези,които са ме отхвърлили,сега ще започнат да страдат,да скърбят,да разбират непоправимостта на неразбирането,с което са се отнесли.Някои събития също могат да подтикнат към самоубийство-загуби на родител,на голямата любов, разрушаване на връзките и преживяванията на самота, безнадеждност,ненужност.Ниската самооценка и породените чувства на неприетост, отхвърленост,неразбраност,жестокост също мотат да породят такова желание. Детето може да се окаже в стресова ситуация,защото е загубило приятели,защото оценява поведението на своите съученици като заплашително,защото му предстои изпит…Възникването на стреса в известна степен ще зависи от това,как детето ще оцени даденото събитие.
Когнитивната оценка описва детските интерпретации на събитията в техния живот като враждебни,заплашителни или отправящи предизвикателства към възможността децата да се справят с тях.Лазарас разглежда оценяването като последователност от първично и вторично оценяване. В първичното оценяване детето интерпретира събитието като причиняващо вреда или загуба,като нещо,което вече се е случило или което може да се случи.След оценката на събитията детето пристъпва към вторичното оценяване.То започва да оценява своите възможности и способности и определя колко ефективно може да се справи със събитието.Лазарас вярва,че преживяването на стреса от детето ще се определи от отношението между първичното и вторичното оценяване.Когато вредата и заплахата е голяма,а предизвикателствата и откриването на възможности и стратегии за справяне са малки,това би породило висок стрес.Когато вредата и заплахата са малки,а предизвикателствата и откриването на способности и стратегии за справяне са високи,стресът ще бъде малък.
Вината възниква в пространството на междуличностните отношения и принадлежи към емоциите на самосъзнанието.Вината е морално преживяване,което е свързано с постъпките,нарушаващи определени ценности. Вината разкрива границата между отговорността и неотговорността и свидетелства за зрелостта на съвестта. Отговорността,която е вплетена в съвестта,подтиква към осъзнаването на вината.За да се появи вината,детето трябва да осъзнае,че е имал контрол върху извършеното действие,чувствителност към възможността за избор.
Вината е свързана със самоосъществяването-с нещо,което е неосъществено,възможности,потенциал.Вината може да бъде реална-Азът осъзнава,че е причина за нещастието на другите чрез своето действие или недействие-или въображаема-Азът се чувства виновен за престъпление,за което в действителност не е виновен.И при двата вида вина дисфоричните чувства са същите,но преодоляването е различно.Вината се основава на интериозирането на определени ценности,на способността за самообвинение,на осъзнаването на противоречията между постъпките и ценностите,на отговорността.Преживяването на противоречията между постъпките и ценностите като предателство към собствените вярвания и отговорности поражда вина.Разобличението,отправено към себе си,като израз на осъзнатото предателство към себе си,събужда обвиненията на съвестта и вината може да доведе до съзнание за собствената нищожност.
Вината е съзнателно преживяване,свързано с разкаянието за изпитваните емоции,мисли и постъпки,свързани с пристъпване на моралните граници.
Вината помага на детето да почувства страданието, болката и мъчението на обидения от него човек.Тази емоция кара детето да се чувства отговорно.За да разбере вината детето трябва да осъзнае,че неговите постъпки могат да наранят другите,че то е отговорно за своето поведение,трябва да различава доброто от злото.По този начин,разбирайки,че не само то има чувства,детето ще се научи да контролира постъпките си,така че с тях да не наранява или обижда околните и това ще носи радост на родителите,учителите,а и на самото дете.Детето,което изпитва вина,се чувства безрадостно и се стреми да избяга от другите.Появата на вината е свързана с формирането на ценностното съзнание,развитието на чувство за морално задължение и вярност към избраните ценности.Вината се появява,когато детето почувства,че е прекрачило границата на своите убеждения.Тя е свързана с осъждането на собствените постъпки,което може да причини разкаяние,ниска самооценка,себеосъждане.Вината може да бъде съзнателно или несъзнателно поддържана и от родителите.Това става по няколко начина:когато спотаен гняв на детето към родителите се превърне в самообвинение и прерасне във вина или,чрез обвиненията на родителите,в неблагодарност за всичко направено от тях,като се използват обиди и оскърбления. Срамежливостта е една от най-болезнените емоции.Тя се проявява в ситуации,в които човек е сред непознати,сред представители на другия пол или авторитетни фигури. Срамежливият е тревожен,отбранителен,напрегнат, прекалено зает с одобрението и приемането на другите. Той е необщителен,потънал в мълчание,което е реакция на безпокойството,изпитвано в ситуацията,с натрапчива антипатия,неумел език на тялото и поведението.Срамежливостта се схваща в повечето случаи като нежелана личностна черта,затрудняваща постигане на собствено благополучие.Срамежливостта се съпътства и от стеснителност.Срамежливото дете се опитва да се затвори в своя вътрешен свят-в своите мисли и чувства.То изпитва затруднения в общуването,страхува се от срещата с другите,чувства се плахо,неуверено,без инициатива, склонно да изоставя всичко,което може да доведе и до най-малкия неуспех.Вглъбено в себе си,то е заето от мисълта,какво другите мислят за него,какво впечатление е оставило.
Срамежливите деца са нерешителни в инициативите за разговори,за активности,при предлагане на нови идеи,към задаване на въпроси,при доброволни начинания.Нямат желание да структурират ситуациите,които са неясни. Прекарват по-дълго време на своето място,опитват се да останат незабелязани,като очакват неприятности.Изразена в някои по-слаби форми,срамежливостта може да има и положително значение.Тя може да насочи съзнанието към определени страни на личността и да ги направи обект на оценка и усъвършенстване,да създаде една по-голяма чувствителност към оценките на другите.Причината за срамежливостта се търси в наследствеността,в неовладяността на ефективни способи за общуване или в конфликтите на съзнанието и подсъзнанието,или просто защото другите ни приемат като срамежливи.Срамежливостта е тясно свързана с откритието на неуместни саморазкрития.Арнълд Бас определя два вида срамежливост.Първият вид,свързана със страха,се открива още през първата година.Породена е от присъствието на непознати или когато някой непознат навлезе във вътрешното пространство.Вторият вид,свързана със самосъзнанието,се изразява в стремежа да се избяга от дадената ситуация,с актуализирането на минали страхове по повод подобни ситуации и антиципирането на бъдещи неуспехи и страхове,свързани с тях,с изчервяване.Проявява се между 4-5 години. Срамежливостта може да се прояви като афективно състояние и като диспозиционална черта.
Ситуационалната срамежливост(афективното състояние)е непродължително обвързано с конкретната ситуация състояние.Децата не могат като възрастните да прикрият срамежливостта по различни начини и изразяват това състояние непосредствено,в невербални форми.Този тип срамежливост може да се определи още и като амбивалентно афективно състояние,проявяващо се по време на срещите с другите.Ситуационалната срамежливост се свързва с две причини: срещата с непознат и позицията да бъдеш в центъра на вниманието на другите,и особено при сблъсъка с връстниците. Диспозиционална срамежливост може да се свърже с различни причини:противоречивите деца се възприемат като най-малко срамежливи,пренебрегваните деца като най-срамежливи,популярните и отхвърлените попадат в едно неопределено място по отношение на срамежливостта.Срамежливите деца поддържат по-слаби връзки с другите деца.Те предпочитат да бъдат сами или ако са включени в съвместни дейности,желаят да са слабо представени,да останат в пасивна позиция.
Самотата е едно от най-болезнените преживявания,което може да се открие още в най-ранните периоди на живота. Самотата е преживяване,свързано с усещането за изолираност, захвърленост, враждебност от страна на другите,за безполезност и ненужност. Състоянието на самота изпразва живота от неговия смисъл.Самотата не е физическо състояние.Детето може да е оставено само,но това не означава,че то се чувства самотно.Детето,което изпитва самота,е склонно към самообвинение,към страх от връзките с другите.Тези деца имат ниска самооценка,която допълнително влияе върху възможността да изградят връзки с връстниците.Самотата може да включва чувство на страх,да се усилва от страха и заедно с това да влияе върху самия страх.Това е остро субективно преживяване.Причините за възникването на самотата могат да бъдат различни.Появата на самотата в най-ранните периоди от живота на детето е свързана със загубата на тези,които се грижат за детето.Преждевременното отделяне на детето от неговата майка може да породи самота,усещане за загубеност и изоставеност.Разрушаването на екзистенциални връзки поражда самота.Самотата може да се породи и от неудовлетвореността на съществуващите връзки и тяхното съзнателно прекъсване. Тогава детето ще преживее самотата с едно усещане на безсмисленост на всичко.Децата,които изпитват самота,имат трудности с когнитивното оценяване на ситуацията.Те са склонни да обясняват трудностите в общуването с диспозиционални, вътрешни,устойчиви причини,а не с външни,ситуационни причини.Те имат трудности и със способностите, необходими за изграждането на връзките с другите.Не могат да вземат добри решения при възникването на междуличностни проблеми. Агресията е тясно свързана с гнева,със страха и силата. Тя обикновено включва провокиране на определено действие или поведенчески модел от страна на човека,на когото детето се е ядосало.Но агресия може да се прояви и когато детето иска да получи нещо,т.е.бори се агресивно и настървено да получи това,което иска-да победи в играта, да реши успешно трудната задача и т.н.И успеха,който донася тази борба предизвиква радост у детето,тъй като е преодоляло трудната преграда,която е срещнало на пътя си.Гневът е реакция причинена от оскърблението или унижението и изразява безпомощността или безизходността,в която се намира детето.Често гневът е примесен и с други емоции,като страх,отвращение,вина, мъка.Много често гневът отслабва страха и тогава детето проявява агресивност. Тъгата е реакция на загубата и помага да се приспособим към нея.При детето тъгата се появява и при нараняване, неодобрение, неуспех,тхвърляне,золиране,зоставяне, неполучаване на очакваното нещо.
Любовта е най-силното чувство,което детето изпитва. Неговата любов към родителите е безусловна и чиста и обратното-детето обградено с много любов е щастливо и способно да дарява любов.Където има любов,там има и радост.Ето защо любовта и радостта са тясно свързани. Най-щастливите деца са обичаните деца. Гордостта има както положително,така и отрицателно лице.Сред отрицателните аспекти на гордостта е срамът. Срамът обикновено съществува от ранното детство и чувството на срам не е отражение на самото дете,а по-скоро е едно внушено от родителите чувство.Гордостта може да се обедини с радостта,когато детето открие,че е овладяло дадено умение,и да премине в щастие,когато разбере,че това е оценено от другите. Завистта е следствие от чувството за собствената непълноценност.Чувството на завист се поражда у детето, когато желае да има нещо,което другите деца имат-играчка,братче или сестриче,свобода,сила,но по определени причини не може да има обекта,който желае. Завист при детето се проявява и към братята или сестрите-по-малките деца завиждат на по-големите заради тяхното превъзходство,а по-големите завиждат на по-малките за това,че получават повече любов и внимание. Различните ситуации се придружават от различни емоции.Детското разбиране за ситуацията е ограничено. Децата на 4-5 години разбират ситуации и свързаните с тях емоции само ако емоциите са с ясно изразена лицева експресия:гняв,радост или тъга.Децата на 7 години могат да опишат ситуации,които предизвикват гордост,ревност, тревога,вина.14 годишни деца могат да опишат ситуации,които пораждат облекчение или разочарование.Разбирането на чувствата на другите предполага и чувствителност към смесените чувства.Това изисква отчитане на повече аспекти на ситуацията,например отношението дълг-желание.Децата започват да осъзнават,че емоциите могат да бъдат предизвикани не само от ситуационни променливи,но и от вътрешни състояния.Малките деца често изразяват амбивалентно отношение към другите.Детето може да нарича своята кукла “лошо бебе” и заедно с това нежно да се грижи за нея.Още от най-рано детето е способно да преживява едновременно две противоположни емоции. Емоциите ни съпътстват през целия ни живот.Ние,като бъдещи педагози,сме тези,които ще научим децата как и дали да се поддават на емоциите си-с цялото си същество да се отдават на положителните и да контролират отрицателните си емоции.А емоцията радост заедно с играта е педагогическа ценност,тъй като отваря всички врати за пълноценно и качествено взаимодействие с децата.

Само регистрирани потребители могат да пишат коментар.
Моля въведете вашето име и парола или се регистрирайте.