Търсене:
 
      Начало Статии и интервюта Отговорността на детето за собственото му развитие 05 12 2022      
 
Оценка: / 3
СлабОтличен 

Отговорността на детето за собственото му развитие


Твърдението в заглавието е една тема, която почти не се обсъжда. Приема се, че докато си дете ти по дефиниция не можеш да поемаш отговорност и ако има неуспехи в твоята реализация, виновни биха могли да бъдат твоите родители. Всъщност, така мислят не само обикновените хора, но и част от професионалните психолози, призвани да помагат на децата и семействата им: има ли детето проблем, виновни са родителите, а детето е невинно. Макар и по-рядко, особено у по-ниско интелигентните родители, се забелязва склонност да оневиняват себе си за постъпките на своите деца и когато възникне проблем, те се позовават на някакви дадености от рода на “такова си е, какво да го правим”, или просто “той/тя така си реши”.
Имам сериозни основания да се съмнявам в този постулат. На първо място бих изтъкнал парадокса на възпитанието: че и в добрите семейства може да бъде отгледано дете с лоши и деструктивни постъпки, например с наркоманно поведение. В същото време в семейства с лоши взаимоотношения и нехайни родители растат деца, учудващо добри и качествени, като се имат предвид родителите им. Щом съществуват такива несъответствия значи има неща в облика и съдържанието на детската личност, независещи от възрастните. Бих казал, те са обясними чрез фундаменталния факт, че човек е свободно същество за добро и за лошо. Свободата се реализира чрез избори и всеки сам, дори бил той и малко дете, ги прави задължително и съдбоносно, дори и да няма чувство за поемане на отговорност. Детето само решава колко да се доверява на указанията и авторитета на родителите си, доколко ефективно да използва свободното си време, образците на кои деца и възрастните да копира, доколко мотивирано да извършва едни или други дейности и пр. При това тези избори се правят не абстрактно и еднократно, а в множество съвсем конкретни ситуации, наситени с опции и ограничения. Тези, да ги наречем, ситуативни избори, се сумират и дават посока и качество на индивидуалното развитие на детето. Възрастният би могъл да даде съвети, да осигури материална и морална подкрепа, да накаже, но не може да индуцира директно правилно осмисляне, ефективна мотивация и насочени усилия у своето дете. Последните неща детето трябва да свърши само!
Несъзнаването или безгрижието по отношение на следствията от собствените постъпки не означават, че не поемаш отговорност. Парадокс е и това, че носиш отговорност дори и при липса на пълно осъзнаване на определени следствия! Тук не говоря за юридическа отговорност и вина, нито пък за изцяло нравствена отговорност, а за отговорност, в която преобладават екзистенциалните измерения.
Когато детето стане възрастен, той/тя вече носи определена съвкупност от качества: интелектуални, морални, волеви, съвкупност от социални умения и пр., които съставляват неговото цялостно качество като човешки индивид – високо или ниско, което не е безразлично нито за индивида, нито за обществото. Тук има известна родителска отговорност за качеството на тяхното дете, но смея да твърдя, че поне половината отговорност за неговото целокупно човешко качество е по същество на самото дете. Ако индивидът не е правил избори, усилващи неговите заложби и не е използвал адекватно даденостите на своята среда, той има натрапчивата склонност да изживява т. нар. “онтологическа вина” (М. Хайдегер), за пропуснатите шансове да преживееш един по-пълноценен живот. Един интелигентен човек няма начин да не изпитва тази специфична отговорност и дълг към себе си, освен ако не впрегне всичките си защитни механизми за самозащита! Този вид екзистенциална отговорност полагат две, взаимосвързани ценности – Азът и развитието. Ако индивидът не полага собствената си самоценност и възможното (високо) развитие като ценности и то съвместно, липсват условията за преживяване на екзистенциална вина.
Все пак следва да се различава фактическата отговорност от изпреварващото разбиране на възможните последствия от действията, което е отговорността, действаща развиващо, а не индуцираща чувство за вина. Можем да наречем тази отговорност съзнателна. Проблем е кога тя възниква спонтанно или чрез възпитателни средства у детето.
Отговорността за собственото развитие е един от главните субективни фактори на развитие. Като такъв тя действа само в случаите, когато е осъзната и приета. Тогава тя започва да създава насоченост и преднамереност на ситуационните редове (СР-е) на субекта. Разбира се, точно в този вид отговорността за собственото развитие действува през зрялата възраст на човешкия живот. Все пак в един минимален и сгърнат вид тя действа дори и у малкото дете. Отговорността за собственото развитие може да се проявява в превърнат, изопачен вид като комплекс за малоценност, като мегаломания (комплекс за свръхценност), като засилено действие на защитни механизми и пр. Във всички подобни случаи има скрит отказ от поемане на отговорност за собственото развитие. Дори и преживяваната вина за пропуснатите шансове е неадекватно действие на чувството за отговорност пред себе си. Чувството за вина е ефективно в живота, когато действа изпреварващо, а не постфактум.
Обосноваваната тук идея има и практически следствия: няма защо родителите да се преживяват като тотално виновни за неуспехите на живота на децата си. Те имат дълга да бъдат “достатъчно добри родители” (Д. Уиникът) и оттам нататък следва да се грижат повече за себереализацията си. Така ще изпълнят в по-голяма степен както дълга към себе си, така и ще бъдат уважавани повече от децата си, отколкото ако правят безкрайни саможертви в името на бъдещето на децата си.
Семейните консултанти следва да търсят начини за събуждане и активизиране у децата на чувство за отговорност пред най-доброто, което биха могли да станат. Това е трудно, но не и невъзможно да се прави. Пред психолозите и педагозите стои задачата да открият сензитивния период за развитието на т. нар. чувство за отговорност. Склонен съм да мисля, че това става някъде между 6 и 8 годишна възраст. Тогава изглежда децата научават, че много от постъпките им имат стабилни добри или лоши последици. Тук възниква и проблемът как родителите развиват умения да създават чувство за отговорност у своите деца.

Източник: www.elegantna.com


Коментари

Само регистрирани потребители могат да пишат коментар.
Моля въведете вашето име и парола или се регистрирайте.

 
Google
 
 
 
Facebook
Advertisement
ТЕМИ ОТ СТАТИИТЕ
Статии
Какви трябва да бъдат изискванията към д...
Какви трябва да бъдат изискванията към детската градина, където ще постъпи болното дете? За болн...
Още  ]
Трябва ли да наказваме децата
Трябва ли да наказваме децата Как да реагираме на детския протест? Когато говорим за ...
Още  ]
Задължителни ваксини – с цената на какво...
Задължителни ваксини – с цената на какво? Становище на фейсбук групата „За или ...
Още  ]
Кога е време за второ дете в семейството
Кога е време за второ дете в семейството? Подгответе голямото си дете за идването на малкото! Ка...
Още  ]
Интервю със Зл. Тимонова
Всяко дете има талант! Интервю със Златка Тимонова- гл. художествен ръководител на Фолклор...
Още  ]
  Моето Дете