Търсене:
 
      Начало 18 10 2019      
 
Оценка: / 7
СлабОтличен 

Разкази от ежедневието: Музикална наслада в Стария Несебър.
Петър Бонев- синеокият магьосник с гайдата и чановете


Гайдата, чановете, сините очи, които говорят и поздравяват с усмивка, бялата памучна риза или небесният ангел пратен на земята, да излъчва послания чрез музиката- така изглежда през моите очи визитната картичка на Петър Бонев- гайдарят с чановете. Когато засвири, обхваща те едно чувство, на покой и тишина и някаква лична нирвана- все едно си в храм. Свири на улицата повече от 30 години, но не се приема за уличен музикант. Самоукият гайдар, буди възхищение и симпатии, обира овации, печели приятели от цял свят, това му стига. Не свири за пари. Кутията за парички по-скоро е за адет и кадем, спирка за раздумка, както се казва. Неговата мисия- да разпали любовта към българската музика, да излъчва послания, да разказва истории и начин да изразява най-добре себе си. Умее да разказва по същия начин, по който и свири. Свири със страст и чувство. Свири така, че все едно медитира. Потъва в своя си свят. Поспре да отпие глътка кафе, да изпуши по една цигари, да уважи желаещите да се снимат с него и после пак грабне гайдата. „Живи въглени“ е озаглавен музикалният диск издаден през 2005 година.

Уча моите ученици на песни, на легенди, на приказки. Ако един човек не знае от къде е коренът му, той е заблудена овца, загубен е. Ако подчиниш един народ икономически, е страшно. Ако го подчиниш политически и му отнемеш знамената, държавността - е още по-страшно. Но ако накараш един народ да забрави песните си, да започне да пее американски, турски, гръцки и всякакви други песни, то вече такъв народ няма. Е, затова аз вече 15 години свиря с гайдата български песни. За да не стане така. Дано да съм допринесъл малко за това- нашите песни са въглени, струва си., окровеничи Петър Бонев.

Участието ми в 11-то издание на Лятната педагогическа академия- 2019 на Сдружение „Професионален форум за образованието“, състояло се в дните 16-20 август в Слънчев бряг, ми предостави и възможност за разходка в стария Несебър, място, което винаги има с какво да те изненада, впечатли и развълнува.

Следобедните часове на 18 август посветих на разходка из стария Несебър. Разходките винаги те отпускат и обогатяват с история, с възможност да посетиш крайморско капанче, заявило да посреща и изпраща хора от различни страни и култури, да стане част от тяхната история, съдба или лятно преживяване и най-вече да предостави гледка към безкрайната морска шир и шума на вълните, които ти „пеят на ухо“. Решила да се прибере в базата на академията, освежена от магнетизма на калдъръмените улички крачих бавно за да може повече време да съм в атмосферата и уюта на стария но неостаряващ Несебър. Бях в потока от туристи, които щракаха и бързаха да се запознаят с прелестите на града. С приближаването на мелницата (символа на Несебър) започнах да чувам все по силно звука на гайдата.Този звук няма как да сбъркаш. Силата на българската гайда е уникална. Чула я, почваш да се оглеждаш, да видиш от къде идва, кой свири и вече знаеш, че ще поседнеш и ще се оставиш на музикалната наслада. Музиката от нея е неповторима. Силно разклаща „утайката“ в душата ти и чуваш как тя крещи за нещо истинско, позабравено. А фолклорът докосва точно с това – с чистота, семплост и естетическа наслада – подарък за всички сетива.

Бях вече на самия вход, когато разпознах лицето, което свиреше на гайдата и под памучната бяла риза разпознах и чановете. Това беше същият гайдар, когото видях и запомних в началото на 90-те години в градинката между Софийския университет (където бях студентка) и народното събрание. Често след лекциите, поседнали на пейка с чаша кафе в ръка правехме разбор за лекционния ден на фона на неговата музика. Свиреше с плам и страст.

Развълнувана се спрях. Бях решила, че ще послушам, ще се насладя на вечерното пурпурно небе и ще изпратя залеза с чановете и музиката на гайдаря. Пуснах дребни парички, както се казва за здраве, за берекет и за благодарност, че чувам небесна музика. Благодарих тихичко на Съдбата за предоставената възможност и в същия момент получих музикален поздрав и благодарност. Впечатлих се от двама симпатични младежи, които го изучаваха развълнувано, поздравихме се и веднага тръгна непринуден и спонтанен разговор. Разказах им, кога съм го чула за първи път и че от тогова до днес не се променил кой знак колко, само дето косата е станала по къса,но иначе музиката е същата дълбока, космическа, разтърстваща, която те кара да се гордееш, да се замислиш, потапя те в ново някокво духовно търсене.

Смятах и не можех да повярвам, бяха минали точно 30 години. Гайдарят с широка усмивка приседна до нас и тръгна един непринуден разговор от който разбрах, че един ден съвсем спонтанно решава да се раздели с костюма и вратовръзката и от служебната канцелария изнася „бюрото си“ на улицата, място където се чувства добре, там където е неговата публика. Казва, че това е неговото място и че му пасва най-добре. Улицата го среща с уникални хора от всякакви възрасти, етноси и култури. Свирил в много страни от Изтока и Запада. Казва, че така изразява най-добре себе си. Гайдата и чановете, с които подсилва музиката и знае кога и как да ги включи, всъщност разказват за самия него, за неговия темперамент, емоции и чувства. Дългите години и срещи с различни хора, са го превърнали в добър народопсихолог. Някак си разпознава, кой ще поспре, с кого ще изпуши по цигара, ще се случи сладка раздумка. Не се дразни от тези, които го подминават. Поздравява с очите си всички проявили интерес - малки и големи. Разпознава спрялата се музикална аудитория и веднага запява по парче за всеки. Превърнал е в свое хоби да търси позабравени фолклорни елементи и мотиви в текстовете. Изучава фолклора от извора, както се казва. Обича да разказва истории. Разказа на симпатичните младежи за двата куплета на емблематичната за българския фолклор „ „Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си“, че се пее в съкратен вариант и изрецитира онези два куплета, за които се знае малко. Тачи и уважава българската история и фолклор и с много плам, страст и жар я популяризира у нас и по света. Срещите с младите хора, му вдъхват надежда, че музиката ще я има, ще има кой да разказва и да черпи от нея.

С изпълнение на „Хубава си моя горо“ и разбирането, че музиката е универсална форма, която говори без думи, си взех довиждане със синеокия небесен пратеник и симпатичните младежи на фона на чановете, гайдата и залязващото слънце над Стария Несебър.

Д-р Надие Карагьозова-Нади

Изпълнение на гайдаря Петър Бонев, вижте: Тук.





Коментари

Само регистрирани потребители могат да пишат коментар.
Моля въведете вашето име и парола или се регистрирайте.

 
Google
 
 
Facebook
  Моето Дете