“Плачът е много вреден за новороденото, защото той намалява капацитета на белите дробове, повишава интракарциналното налягане и поставя началото на стресова реакция в организма.”

(Андерсон, 1999)

Плачът не е полезен за дробовете на бебето. Един от най-разпространените митове от медицинския фолклор е “Оставете бебето да плаче, това е полезно за дробовете.” Още в края на 1970-те години проучвания доказват, че бебета, които са оставяни да плачат, имат пулс, достигащ тревожно високи нива, и понижено съдържание на кислород в кръвта. Когато същите тези бебета биват успокоени, сърдечно-съдовата им система бързо се нормализира, показвайки ясно, колко бързо бебетата разпознават, че вече са на сигурно място. Ако бебето бъде оставено да плаче и не бъде успокоено, то остава в състояние на физиологичен и психологически дистрес.

“Ранният стрес, който е резултат от отделянето от майката, води до промени в мозъка на бебето, които правят бъдещия възрастен по-податлив на на стрес през целия му живот,” казват Комънс и Милър, изследователи от Факултета по Медицина на Университета Харвард. Учените изследвали практиките за отглеждане на деца в САЩ и в други култури и казват, че широкоприетата американска практика, бебетата да спят в отделни креватчета – дори в отделна стая, - и да не се откликва бързо на плача им, може да доведе до случаи на пост-травматичен стрес и постоянна паника, когато децата пораснат, дори и в зряла възраст.

“Родителите трябва да знаят, че да оставят бебето си да плаче без нужда го уврежда за постоянно,” – казва Комънс. “Това променя нервната система на бебето, така че то става свръхчувствително към бъдещи травми.”

“... Причина за плача може да бъде, че бебето е изплашено, усеща болка, не се чувства комфортно или е изплашено. Чрез плача то се опитва да комуникира. Често, след като се събуди , бебето започва да дава “сигнали” на хората, които се грижат за него, чрез тихо промрънкване, което преминава в отчаян плач, ако не му бъде обърнато внимание.

Понякога плачът се тълкува погрешно като израз на гняв или като опит за манипулация. Но такъв отчаян плач може да бъде обяснен като страх. Страх, породен от неприятното усещане на бебето, че е изцапано, от къркорещата болка в стомаха, или от уязвимостта, която бебето усеща, когато е само в тъмното.

Страхът от нападение или смърт е дълбоко вкоренен у нас. Днес ние, като родители, знаем, че бебето е на сигурно място, само в люлката си. Но в мозъка на бебето е закодиран първичен страх, който често действа в ранна възраст. Бебето не може да осъзнае, че е в безопасност – то се чувства сигурно само до майка си или друг възрастен, който се грижи за него.

Когато бебето е в състояние на безпомощен страх, у него действа инстинктът за борба или бягство. Едно бебе обаче не може нито да се бори, нито да избяга. Ако паниката му не бъде успокоена от възрастен, внезапен приток на химикали и хормони може да започне да бушува в мозъка му, насочвайки се главно към амигдала и хипоталамуса, за нездравословно дълъг период от време.

Какво става в мозъка на бебето при продължителен плач?

Историкът-психолог Лойд деМаус обяснява: “Травмите, които са неизбежни поради състоянието на безпомощност, могат да бъдат сериозно увреждане на хипоталамуса, причинено от умирането на неврони (нанясайки по този начин значителни вреди). Това се случва поради огромното количество осводобени (по време на травматизиращото за бебето преживяване) кортизол, адреналин и други хормони на стреса, което не само уврежда мозъчните клетки и паметта, но и поставя началото на продължителен дисбаланс на биохимичния състав на мозъка. Смята се, че изобилието на тези химикали и хормони в мозъка причинява изчезването на чувствителността към страх (намираща се в амигдала) и намаляването на нормалните нива на серотонина.

Например, деца, които са травматизирани по подобен начин, често израстват без чувство на страх (и дори на съчувствие и съмосъхранение) и често стават побойници. В техния мозък има по-ниски нива на хормона вазопресин, който регулира агресията, и ниски нива на серотонин, който е познат като успокояващ нервотрансмитер. Ниските нива на серотонин са най-честата причина за насилие и се свързват с високи нива на самоубийства, убийства, палежи, антисоциално поведение, само-осакатяване и други проблеми, причинени от агресия

Скенерът на мозъка в множество проучвания показва, че амигдала е центърът, в който е съсредоточено усещането за страх. Затова се смята, че подобен начин на отглеждане на деца уграе основна роля (макар не винаги единствена) за появата на проблеми като фобии, пост-травматичен стрес, би-поларност и паник-проблеми.

Имайки предвид, че мозъкът се развива най-много през първите години на живота, правоподобно е да се смята, че непрекъснато повтарящото се наличие на голямо количество от тези променящи мозъка химикали през периодите на дълъг самотен плач, при наличието на травма от отделянето от майката/ родителите и при други ситуации, предизвикващи страх у бебето, може да предразположи бъдещия зрял човек към емоционални и социални пролеми.”

“В кръвта на всеки човек, дори на малките бебета, циркулира надбъбречният хормон кортизол. Произведен от надбъбречните жлези, този хормон помага за правилното функциониране на основни системи от организма. Организмът се нуждае от правилното количество кортизол в точно определено време. Ако има прекалено много или прекалено малко от хормона, организмът няма да функционира правилно. Хормоните на надбъбречната жлеза са познати също като хормони на стреса. Нивата им се покачват бързо, което помага на човек да реагира в случай на заплаха. Макар тези хормони да са полезни в някои случаи, ако нивата им останат прекалено високи за прекалено дълго, организмът е изложен на прекалено много стрес и някои негови системи, като имунната система, не могат да функционират правилно.

Опити, проведени, както с бебета, така и с малки животни, показват следните удивителни резултати:

• Повишените нива на кортизол за дълги периоди от време могат да попречат на растежа;
• Повишените нива на кортизол за дълги периоди от време могат да подтиснат имунната система.

“Удивителни биологични промени настъпват в организма на майката при плача на нейното бебе. Когато тя чуе бебето си да плаче, притокът на кръв към гърдите й се увеличава, придружен от биологичното желание “да вземе и да накърми бебето”. Кърменето, от своя страна, предизвиква повишаване на хормона пролактин, хормон, за който се смята, че е биологичната основа на “майчината интуиция”. Окситоцинът, който подпомага потичането на кърмата, носи усещане за релаксация и удоволствие, приятно отпускане от напрежението, предизвикано от плача на бебето. Тези усещания ви помагат да обичате бебето си.

Изследователите Силвия Бел и Мери Ейнсуърт провели няколко проучвания през 1970-те, които е трябвало да сложат край на теорията за разглезването. (Интересно е да се отбележи, че винаги, и дори до наши дни, тези писатели на книги за отглеждане на деца, които препоръчват оставянето на бебето да плаче, са основно мъже, с малки изключения. Как стоят в действителност нещата, е изяснено от жени.) Тези учени изследвали 2 групи двойки майка-бебе. Първата група били майки, които отговаряли незабавно и грижовно на плача на бебетата си. Втората група майки били сдържани в откликването на плача на бебетата си. Учените установяват, че бебетата в първата група, чиито майки са откликвали по-бързо и грижовно, по-рядко използвали плача като средство за комуникация на 1-годишна възраст. Тези деца били по-уверени и привързани към майките си, имали по-добре развити умения за комуникация и били по-малко хленчещи и манипулативни.

Много други изследвания са правени след това, с цел да покажат неправилността на теорията за раглезването. Те доказали, че бебетата, на чиито плач не се отговаря, започват да плачат повече, по-дълго и по по-тревожен начин.

В едно изследване, което сравнява две групи бебета, едната група бебета получавала веднага грижовно успокоение при плач, докато другата група бебета са оставяни “да се наплачат”. Бебетата, на чиито плач майките отговаряли веднага, плачели със 70% по-малко. От друга страна, бебетата, които били оставяни “да се наплачат”, не започнали да плачат по-малко.

Като цяло, изследванията на плача показват, че бебетата, на чийто плач се отговаря, се научават да плачат по-малко и “по по-правилен начин”, докато тези, на които не се обръща внимание, се научават да плачат “по-силно”.

Източник: www.bebok.eu