Търсене:
 
      Начало 24 11 2017      
 
Оценка: / 49
СлабОтличен 

Дефицит в общуването

Всеки човек се ражда със способността да говори, но кога и как ще проговори, зависи от заобикалящата го социална среда!

Мариана Чомпалова- Йорданова- социален педагог

Има легенда за един владетел, който искал да извърши своеобразен психологически експеримент. Той решил да види дали наистина човек по рождение има склонност към родния си език, дали без да се подлага на обучение френското дете ще проговори на френски език, китайското- на китайски и т.н. За да провери хипотезата си, наредил няколко малки деца от различни националности да бъдат настанени в условия на строга изолация: многобройните бавачки им осигурявали необходимата храна и се грижели за тях, без да продумат нито дума. Експериментът приключил с плачевен резултат. Според една от версиите всички деца умрели, а според друга- не проговорили на нито един от езиците и изобщо с цялото си поведение малко приличали на хора...

През 1799 година близо до френския град Авейрон ловци намерили момче на около 12 години. По неизвестни причини до тогава то живяло, като горско животно, не можело да говори и изобщо не се държало като хората. Известният лекар и педагог Жан Итар взел момчето под опеката си и го нарекъл Виктор. Всички усилия на Итар довели до нищожен резултат, след като доживял до 40 години, Виктор така и не станал пълноценен човек, дори не се научил да говори нормално.

Известни са около тридесет случая на деца отгледани от животни. Те не говорят и не издават никакъв човешки гласов звук; придвижват се на четири крака, хранят се като животните (душат храната, преди да я ядат, и свеждат устата си към нея) и не изразяват емоциите си като другите човешки същества. Друг известен случай освен Виктор са момиченца, наречени Амала и Камала, които били хванати през 1920 год. в Индия. Те били приблизително на четири и на осем години и живеели в пещера с вълци. Не познавайки човешкия език и бягайки на четири крака, те изразявали тревогата си с вой като вълци. Поверени на мисионери, те трудно се научили да ходят и да произнасят няколко думи. Починали бързо (по-малката в годината след откриването им, а по-голямата живяла осем години), без да се адаптират към живота на хората. Случаите с вълчи деца доказват важността на средата за развитието на човешкото същество; тъкмо тя предоставя на достигналата зрялост функция необходимите дразнители, без които функцията остава потенциална или атрофира; тя допълва базовите органични структури и определя специфичните характеристики на индивидите. Подобни случаи водят до истината, че всеки човек се ражда със способността да говори, но кога и как ще проговори, зависи от заобикалящата го социална среда.

Днес са известни няколко подобни примера, доказващи недвусмислено, че за разлика от красивата приказка за Маугли, в реалния живот изолирането на детето от света на хората прави невъзможно формирането на говора и на човешката личност. В последствие дефицитът на общуване в детската възраст почти не може да се компенсира.

Преди време в Сибир беше намерено 7-годишно момче, отгледано от овчарско куче. Историята на малкия Андрей Толстик е тъжна- майка му напуснала семейството, когато бил на 3 месеца, а баща му се пропил и го изоставил самичък в празната къща в покрайнините на Змеиногорск. Детето останало само с кучето, което му помогнало да оцелее в кошмарните условия на Сибирската тундра. Когато го намерили, Андрей ходел на четири крака, бягал от хората, хапел и ръмжал. Завели го в приют, където лекарите се опитват да установят дали детето може да се приобщи към хората, или завинаги ще си остане "куче". В последствие Андрей се е сближил с едно момиченце от дома, с което се гушел и общувал със знаци. Другите деца странили от него и го наричали "дивак" заради честите му изблици на агресия и опити да хапе.

Психологът Рене Спиц нарича това явление хоспитализъм. Той е изучавал психичното развитие на децата в учреждения от интернатен тип и е констатирал, че в условията на задоволително хранене и грижи, но недостатъчно общуване има явно изоставане в цялостното развитие на децата, които изпадат в състояние на психическа депривация. Впоследствие са предприети многобройни изследвания на проблема и са предложени най- различни теоретични обяснения. Особено внимание обаче заслужава следният факт: от хоспитализъм страдат не само деца, настанени в социално заведение, но и такива, които живеят в семейство, но са лишени от общуване.

И още една интересна подробност, преди години слонове от африканска местност започнали масови нападения върху местните хора и имотите им, за да потърсят причина в агресивното поведение на животните, учени решили да проучат проблема. Установено било, че преди 20 години малките слончета били отделени от майките им и преселени във въпросната местност, а тези животни се славят с дълготрайни семейни връзки и сложни социални отношения. Децата- слончета израснали без своите семейства, без закрилата на събратята си, без примера на подражание на по-възрастните и резултатът бил трагичен... Този пример дава основание за размисъл.

За да расте и да се развива нормално, детето трябва да е не само хранено и облечено. То има голям брой други потребности: афективни (потребност от обич, емоционална привързаност и защитеност), социални (потребност от общуване и сътрудничество с възрастния), сензорни (потребност от достатъчно разнообразие и изменчиви ситуации). И ако те не са достатъчно задоволени, развитието му се забавя. За да стане човек, то трябва да се запознае с разнообразния свят на предметите, които го заобикалят. Ако средата му е бедна и еднообразна, въпросната потребност не се задоволява. За да опознаем света, непрекъснато трябва да се сблъскваме с неговите прояви, а това е трудно, ако детето е затворено в клетката на детската кошарка или институция. Най- важното нещо, от което зависи дали ще станем хора, е въпросът дали ще възприемем човешкият свят, света на социалните емоции и взаимоотношения. Което се извършва, ако общуваме с близките възрастни и най-вече с майка си. Затова за детето наред с необходимата грижа са важни и емоционалните контакти. Не е вярно, че понеже бебето не разбира какво му говорим, няма смисъл да му говорим. То има нужда да вижда доброто лице на майка си, да чува нейния нежен глас. Само чрез общуването човек става човек. Когато планираме сериозните си работи, ние възрастните не бива да забравяме, че най- важното нещо са децата. От страна на родителите са необходими вложения от време и чувства, тези които са решили да пестят от тях са обречени на фалит.

Ето какво сочи едно съвременно изследване: Два екипа от лондонските университети "Бъркбак" и Юнивърсити колидж са установили, че преди да се научат да говорят, бебетата умеят да разпознават несловесните сигнали като мигане, повдигане на вежди, с които хората предават емоциите си, докато общуват, съобщи в. "Дейли телеграф", като цитира публикация в сп. Proceedings of the Royal Society, Biological Sciences. Като са използвали близка инфрачервена светлина, учените са снимали мозъчната дейност на 4-месечни бебета и са открили, че те използват същите зони в мозъка, които използват възрастните, когато гледат други хора в очите. Изследвания в други лаборатории са показали, че страдащи от аутизъм бебета не могат да установяват контакт с очи, докато останалите бебета нямат такъв проблем. Сканиране на мозъка, извършено от д-р Джак Нитшке от Университета на Уисконсин- Медисън и публикувано в сп. NeuroImage, е установило, че когато млада майка гледа бебето си, се активизира мозъчна зона, която е свързана с преработването на емоциите. Това потвърждава нещо, което всички майки знаят: само като гледат бебето, изпитват щастие. Именно ситуативно- личностното общуване (поглед, усмивка, ласка) е първата форма на общуване майка- дете, по- късно се появява ситуативно- делото общуване обслужващо предметно- монипулативната дейност.

До какво води продължителното пребиваване на деца в институционална среда т.е. социално заведение:
- Децата са отделени от своята майка, лишени са от индивидуално внимание и любов, от трайни лични контакти с определен възрастен, от задоволяване на емоционалните си потребности и това води до изпадане в състояние на психическа депривация.
- Изостават в цялостното си развитие под вродените възможности.
- Късно проговарят предвид липсата на впечатления, на изменчивост на ситуациите и индивидуално внимание. Децата живеят в затворена среда и контактите им с външния свят са ограничени.
- Доверчиви до наивност.
- Невъзможност за привързване към определен възрастен, поради честата смяна на обслужващия персонал предвид установения режим и смени.
- Често проблеми с половата идентификация. Децата играят с общи играчки, в повечето случай момичетата са ниско подстригани, а облеклото е еднообразно.
- Липса на засищане. Често храната е еднообразна, а малкият персонал не позволява храната да се дава на детето бавно, с лъжичка и в определената поредност. Продължително време се предпочита пасираната храна. Липсата на дъвчене е още една причина за забавяне на проговарянето.
- Агресивност и нервност. Децата живеят в група и делят общи играчки, храна, внимание и пр. и са в постоянна конкуренция. Лишени са от лично пространство, често и от лични дрехи и вещи.
- Неадекватно поведение в непозната среда. Проблеми с общуването с непознати, водещи до прилепчивост или страх от общуване.
- Загуба на емоционалната връзка дете- родител.
- Тикове. Клатене. Удряне на глава в стената. Безлични погледи и беземоционални детски лица е обичайната картина в детските домове.
- Неподготвеност за живота извън институцията. Липса на битови навици и умения. Не справяне с проблеми от различно естество. При по- големи деца, невъзможност за планиране на личен бюджет и изграждане не приоритети.
Разбира се, всяко правило има изключение, има деца които преодоляват този дефицит и съхраняват интелекта си, въпреки че в една или друга степен душевната травма остава дълбоко в подсъзнанието им. Проблемът се компенсира, ако детето отново получи родителска обич и трайна подкрепа, при което настъпва т.нар. комплекс на оживление.
Изводът:
Институционалната среда убива детската душа!

Проблемът дефицит в общуването днес се наблюдава освен при деца отглеждани в институция и в семейства с много добро образование и професионална реализация. Често бебето се отглежда в отделна стая и комуникацията се осъществява с бебефон. От ранна детска възраст детето се поверява в детски ясли, което възпрепятства емоционалното му привързване към майката, даващо му сигурност и спокойствие. Често в предучилищна и училищна възраст, родители и деца общуват предимно чрез gsm, а личните контакти се свеждат най- много до един час в денонощието. Децата израстват сами и без родителски контрол пред компютъра или на улицата, без да споделят и без да разговарят с родителите си по важни за тях теми. Това води до отчуждаване и непознаване света на собственото дете! От всички приведени примери, следва, че дефицитът в общуването води до емоционален дефицит и неговите последствия. За да стане детето Човек, не го лишавайте от вашата безгранична любов и време за общуване! Това е най- ценната инвестиция!

НФМД, 2012г.

Използвана литература:
"Детска психология"- Ст. Степанов
в. "Дейли телеграф" и др.




Коментари
Написано от stela_bashewa на 2008-09-29 10:58:18
:) strahotna tema, mnogo dobre razvita.Az kato pedagogi4eski syvetnik v u4ilishte bqh vpe4atlena ot statiqta.
Написано от Този е-мейл адрес е защитен от спам ботове, трябва ДжаваСкрипт поддръжка за да го видите на 2008-10-20 01:17:37
Наистина е много полезна тази статия.
Написано от elena_gio на 2008-12-02 15:46:49
много ми хареса, а дойде и точно на време за мен ще подкрепи идеята ми за ограмотяване в родителство. Благодаря. :) :)
Написано от Този е-мейл адрес е защитен от спам ботове, трябва ДжаваСкрипт поддръжка за да го видите на 2009-01-09 13:34:36
Strashna tema,mnogo e dobra :) :) :)
Написано от enta на 2009-10-03 14:00:16
Naistina e dosta polezna tazi statiia

Само регистрирани потребители могат да пишат коментар.
Моля въведете вашето име и парола или се регистрирайте.

 
Google
 
 
Facebook
  Моето Дете