Отговорността на детето за собственото му развитие

Твърдението в заглавието е една тема, която почти не се обсъжда. Приема се, че докато си дете ти по дефиниция не можеш да поемаш отговорност и ако има неуспехи в твоята реализация, виновни биха могли да бъдат твоите родители. Всъщност, така мислят не само обикновените хора, но и част от професионалните психолози, призвани да помагат на децата и семействата им: има ли детето проблем, виновни са родителите, а детето е невинно. Макар и по-рядко, особено у по-ниско интелигентните родители, се забелязва склонност да оневиняват себе си за постъпките на своите деца и когато възникне проблем, те се позовават на някакви дадености от рода на “такова си е, какво да го правим”, или просто “той/тя така си реши”.
Имам сериозни основания да се съмнявам в този постулат. На първо място бих изтъкнал парадокса на възпитанието: че и в добрите семейства може да бъде отгледано дете с лоши и деструктивни постъпки, например с наркоманно поведение. В същото време в семейства с лоши взаимоотношения и нехайни родители растат деца, учудващо добри и качествени, като се имат предвид родителите им. Щом съществуват такива несъответствия значи има неща в облика и съдържанието на детската личност, независещи от възрастните. Бих казал, те са обясними чрез фундаменталния факт, че човек е свободно същество за добро и за лошо. Свободата се реализира чрез избори и всеки сам, дори бил той и малко дете, ги прави задължително и съдбоносно, дори и да няма чувство за поемане на отговорност. Детето само решава колко да се доверява на указанията и авторитета на родителите си, доколко ефективно да използва свободното си време, образците на кои деца и възрастните да копира, доколко мотивирано да извършва едни или други дейности и пр. При това тези избори се правят не абстрактно и еднократно, а в множество съвсем конкретни ситуации, наситени с опции и ограничения. Тези, да ги наречем, ситуативни избори, се сумират и дават посока и качество на индивидуалното развитие на детето. Възрастният би могъл да даде съвети, да осигури материална и морална подкрепа, да накаже, но не може да индуцира директно правилно осмисляне, ефективна мотивация и насочени усилия у своето дете. Последните неща детето трябва да свърши само!
Несъзнаването или безгрижието по отношение на следствията от собствените постъпки не означават, че не поемаш отговорност. Парадокс е и това, че носиш отговорност дори и при липса на пълно осъзнаване на определени следствия! Тук не говоря за юридическа отговорност и вина, нито пък за изцяло нравствена отговорност, а за отговорност, в която преобладават екзистенциалните измерения.
Когато детето стане възрастен, той/тя вече носи определена съвкупност от качества: интелектуални, морални, волеви, съвкупност от социални умения и пр., които съставляват неговото цялостно качество като човешки индивид – високо или ниско, което не е безразлично нито за индивида, нито за обществото. Тук има известна родителска отговорност за качеството на тяхното дете, но смея да твърдя, че поне половината отговорност за неговото целокупно човешко качество е по същество на самото дете. Ако индивидът не е правил избори, усилващи неговите заложби и не е използвал адекватно даденостите на своята среда, той има натрапчивата склонност да изживява т. нар. “онтологическа вина” (М. Хайдегер), за пропуснатите шансове да преживееш един по-пълноценен живот. Един интелигентен човек няма начин да не изпитва тази специфична отговорност и дълг към себе си, освен ако не впрегне всичките си защитни механизми за самозащита! Този вид екзистенциална отговорност полагат две, взаимосвързани ценности – Азът и развитието. Ако индивидът не полага собствената си самоценност и възможното (високо) развитие като ценности и то съвместно, липсват условията за преживяване на екзистенциална вина.
Все пак следва да се различава фактическата отговорност от изпреварващото разбиране на възможните последствия от действията, което е отговорността, действаща развиващо, а не индуцираща чувство за вина. Можем да наречем тази отговорност съзнателна. Проблем е кога тя възниква спонтанно или чрез възпитателни средства у детето.
Отговорността за собственото развитие е един от главните субективни фактори на развитие. Като такъв тя действа само в случаите, когато е осъзната и приета. Тогава тя започва да създава насоченост и преднамереност на ситуационните редове (СР-е) на субекта. Разбира се, точно в този вид отговорността за собственото развитие действува през зрялата възраст на човешкия живот. Все пак в един минимален и сгърнат вид тя действа дори и у малкото дете. Отговорността за собственото развитие може да се проявява в превърнат, изопачен вид като комплекс за малоценност, като мегаломания (комплекс за свръхценност), като засилено действие на защитни механизми и пр. Във всички подобни случаи има скрит отказ от поемане на отговорност за собственото развитие. Дори и преживяваната вина за пропуснатите шансове е неадекватно действие на чувството за отговорност пред себе си. Чувството за вина е ефективно в живота, когато действа изпреварващо, а не постфактум.
Обосноваваната тук идея има и практически следствия: няма защо родителите да се преживяват като тотално виновни за неуспехите на живота на децата си. Те имат дълга да бъдат “достатъчно добри родители” (Д. Уиникът) и оттам нататък следва да се грижат повече за себереализацията си. Така ще изпълнят в по-голяма степен както дълга към себе си, така и ще бъдат уважавани повече от децата си, отколкото ако правят безкрайни саможертви в името на бъдещето на децата си.
Семейните консултанти следва да търсят начини за събуждане и активизиране у децата на чувство за отговорност пред най-доброто, което биха могли да станат. Това е трудно, но не и невъзможно да се прави. Пред психолозите и педагозите стои задачата да открият сензитивния период за развитието на т. нар. чувство за отговорност. Склонен съм да мисля, че това става някъде между 6 и 8 годишна възраст. Тогава изглежда децата научават, че много от постъпките им имат стабилни добри или лоши последици. Тук възниква и проблемът как родителите развиват умения да създават чувство за отговорност у своите деца.

Само регистрирани потребители могат да пишат коментар.
Моля въведете вашето име и парола или се регистрирайте.