Търсене:
 
      Начало Статии и интервюта Нравствено възпитание 25 01 2021      
 
Оценка: / 71
СлабОтличен 
Съдържание на статията
Нравствено възпитание
Страница 2
Страница 3


Родител – Възрастен – Дете и
моралните ценности


Казваш на своя шестгодишен син да се върне и да удари онова дете по носа, „както то те удари!”. Защо?
Ти поемаш върху себе си грешката, допусната от някой друг. Защо?
Казваш на дъщеря си, че трябва да спре да се вижда с някой свой приятел от семейство, което не одобряваш. Защо?
Всеки ден повечето хора вземат решения като тези. Това са все морални решения за това, кое е правилно и кое не.Откъде идват данните, които обуславят тези решения? От Родителя, Възрастния, Детето. След като сте изучили всички данни във вашия собствен Родител, някои сте възприели, а други сте отхвърлили. Какво правите обикновено, ако не сте сигурни, че разполагате с необходимите ориентири, които да ви ръководят при вземането на решения? И ще се откажете ли да направите това? След като имате еманципиран Възрастен, какво правите с него? При моралните въпроси можете ли да решите нещата самиили трябва да се обърнете към някой „авторитет”? Можем ли всичките да бъдем „морализатори”? Или такива могат да бъдат само много умни и разумни хора?
Ако стане ясно, че ние не се справяме както трябва, откъде можем да получиме нови данни? Какво ни липсва? Какви страни на действителността може да изследва Възрастният?
Реалността е нашето най – важно средствоза справяне с положението. Реалността, която опознаваме чрез изучаване на историята и наблюденията върху човека, също представлява средство за построяване на валидна система от морални ценности. Ние обаче не постъпваме разумно, ако приемем, че единствената реалност за човека е тази, която се вмества в рамките на нашия собствен опит и разбирания. Реалността за някои хора е нещо по-широко, отколкото е за други, защото те са видели повече, живели повече, чели повече, преживели повече и размишлявали повече. Или пък тяхната реалност е просто различна от реалността на някой друг.
Ние бихме останали безнадеждно ощетени, ако смятаме, че единствените реалности, които засягат нашето душевно здраве, са свързани с такова положение на нещата, при което „Аз съм такъв и такъв, защото, когато бях тригодишен , старата ми Майка удари Баща ми с нощното ми гърне на Коледа”.Можем да прекараме целия си живот, „разравяйки пепелта” на миналите преживявания, сякаш единствено там съществува действителността, като напълно игнорираме други, властно налагащи се реалности. Една такава реалност е нуждата от и съществуването на система от морални ценности. Много „учени психолози” гледат на установяването на ценностни оценки като на неприятно отклонение от научния метод, което трябва да бъде избягвано на всяка цена. Някои от тези хора упорито твърдят, че научното търсене не може да се прилага в тази област. Те подценяват обаче факта, че научният метод сам по себе си е напълно зависим от моралната ценност. Защо един учен казва истината? Защото може да докаже в лабораторията, че трябва да прави това, което прави? На този сериозен проблем, повдигнат от хората, които твърдят, че на учените не им влиза в работата да се занимават с моралните ценности, дава отговор Натениъл Брендън. Той смята, че психиатрите и психолозите носят сериозна морална отговорност, когато твърдят, че „философските и моралните аспекти не ги засягат, че науката не може да произнася морални оценки”, ако те „отхвърлят своите професионални задължения с уверението, че не е възможен рационален код за моралните стойности, и чрез мълчанието си дават благословията си за унищожаване на духа”.
Какво означава рационалният код
на моралните стойности?
Чест отговор на въпрос като този е: „Ако всеки живееше според Златното правило, всичко би било чудесно”. Противоречието в този отговор лежи във факта, че това, което правим на другите, дори то да е същото, което другите ни правят на нас, може да бъде разрушително. Човек, който се опитва да преодолее чувството НЕ СЪМ ДОБЪР чрез упорита и продължителна игра на „ритни ме”, не прави на никого услуга, като прехвърля това „разрешение на проблема” на някой друг. Златното правило не е подходящо ръководно начало, и то не защото идеалът е погрешен, а защото повечето хора нямат достатъчно данни за това, какво искат за себе си, или защо го искат. Те не разпознават позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР-ТИ СИ ДОБЪР и не познават игрите, които играят, за да облекчат товара от нея. Хората спират да приемат сериозно Златното правило и много подобни вярвания, защото според техния собствен опит тези вярвания не действат.
Една от функциите на освободения Възрастен е да изучава Родителя, така че да има избор да приема, или да отхвърля постъпващите в него данни. Трябва да се пазим от догмата да се отхвърля Родителя напълно и да попитаме: Има ли нещо, което заслужава да бъде запазено? Ясно е, че много данни от Родителя са надеждни. В края на краищата нашата култура се е предавала именно чрез Родителя. Антропологът Ралф Линтън отбелязва, че „без присъствието на културата, запазваща миналите придобивки и формираща всяко следващо поколение по свой образец, homo sapiens не би бил нищо повече от една земна антропроидна човекоподобна маймуна, малко дивергирала по структура и малко по-развита по интелигентност, но все пак сестра на шимпанзето и горилата".
Така че моралните ценности могат да се разглеждат като възникващи най-напред в Родителя. Ние смятаме, че „трябва” и „длъжен си” са думи на Родителя. Могат ли обаче „трябва” и „длъжен си” да бъдат думи на Възрастния?
Възможно ли е постигането на съгласие по отношение на моралните ценности?
Съществува ли обективен морал, който да важи за всички хора, или ние трябва да конструираме своя собствена индивидуалност, нравствени норми според самите обстоятелства? Виктор Френкъл коментира отчаянието на младежите днес, които се оказват в това, което той нарича екзистенциален вакуум, където всеки човек е център на своята собствена вселена, където се отрича съществуването на каквито и да е правила, при положение, че те са му наложени „без него”. Цялата нравственост в този вакуум е субективна. Ако това е вярно, тогава трябва да имаме предвид, че в света днес съществуват 3 милиарда „нравствености” и 3 милиарда " души”, които следват свой собствен път, отричайки каквито и да било ръководни принципи, които да могат да управляват отношенията между хората. Все пак е факт, че търсенето на тези обективни принципи и копнежът за взаимност са всеобща реалност. Факт е, че хората не могат и не искат да живеят, без да са свързани с другите. Стремежът към близост е факт, въпреки че принципите, управляващи тази близост, не могат да се постигнат емпирично. Най-силните аргументи за морална обективност, казва Трублъд, не са емпирични, а са винаги диалектични. Онези, които отричат идеята за съществуването на обективен морален ред или на едно универсално „трябва”, трябва да се замислят и вземат предвид трудностите, които такова отрицание предполага. Жан-Пол Сартър твърди, че човек създава собствена духовна същност чрез серия от избори, действия, които именно го формират. Той поддържа тезата, че човек създава своя собствена дефиниция за човека чрез свои собствени действия, че съществуването му предшества неговата човешка същност. Човек не само създава своята собствено човешка същност, но едновременно с това създава цялото човешко достойнство. Той може само да избере какво е добро за него, но това, което е добро за него, трябва да бъде добро за всички хора.
Ако нямаше едно универсално „би трябвало”, не би имало начин да се твърди, че Алберт Швайцер** е бил по-добър човек от Адолф Хитлер. Ако такова нещо не съществуваше, единственото валидно наблюдение, което може да се направи, е, че Алберт Швайцер е направил това и това, а Адолф Хитлер е направил това и това.
Ценността на личността:
Личностите са ценни поради това, че са свързани заедно в универсална близост, която предхожда тяхното собствено лично съществуване. Но дали това е разумен постулат? В опитите ни да си отговорим на този въпрос най-добре служещата ни аналитична концепция е концепцията за сравнителните трудности. Трудно е да се повярва, че личностите са ценни, както е трудно да се повярва, че те не са.
Отричането на ценността на личността обезсилва всичките усилия, които им се посвещават. Защо е целият този шум около психиатрията, ако личностите не са ценни? Идеята за ценността на личността е морална идея, без която всяка система за разбиране на човека е безплодна. И все пак не може да се установи тази ценност в резултат на един силогизъм. А ако не може да се докаже ценността на личността и ако в същото време не може да се игнорира този въпрос, какво трябва да се направи?
Тъй като всяка култура се различава от другите в своята оценка за ценността на личността и тъй като тази информация се предава чрез Родителя, не може да се разчита по никакъв начин Родителят да достигне до някакъв извод за стойността на личността. В много страни, включително и в САЩ, убийството бива опрощавано от Родителя. Така че стойността на личността е нещо условно.
По същия начин не може да се разчита на Детето за постигането на съгласие за ценността на личността. Детето, осакатено от своето собствено чувство НЕ СЪМ ДОБЪР, има малко положителни данни за собствената си стойност, а какво остава за стойността на другите. Детето във всяко общество, ако се провокира достатъчно силно, може да избухне в убийствена ярост или самото то да започне да върши убийства, и то масово.
Само еманципираният Възрастен може да стигне до единно мнение с еманципирания Възрастен у другите по въпроса за стойността на личността. Вижда се колко неподходящи са думи от рода на „съвест”. Ние трябва да попитаме: „Какъв е тихият, плах глас вътре в нас? Каква е тази съвест, според която живеем? Това Родител ли е, Възрастен или Дете?”
Аз съм ценен, Ти си ценен.
Възрастният е единствената част от нас, която може да предпочете да направи изказването „Аз съм ценен, Ти си ценен”. Родителят и Детето нямат свободата да го сторят, тъй като са оплетени в това, което, от една страна, е било научено и видяно в определена култура, а, от друга страна – в това, което е било почувствано и разбрано. Повечето от нас изказват определени схващания, но те често са резултат от приемането от страна на Детето на внушени от Родителя доктрини, а не заключения на Възрастния, базирани на целенасочено получени данни.
Обратно, подходът на Възрастния към стойността на личността ще следва тези линии.
Аз съм личност. Ти си личност. Без теб аз не съм личност, защото само чрез теб езикът става възможен, а само чрез езика е възможна мисълта и само чрез мисълта е възможно да приличаш на човек. Ти ме направи важен. За това аз съм важен и ти си важен. Ако те обезценя, аз обезценявам себе си. Това е обосновката на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР – ТИ СИ ДОБЪР. Само чрез тази позиция ние можем да бъдем личности, а не предмети.Тази позиция съдържа едно необходимо условие –тезата, че ние сме отговорни един за друг и тази отговорност е крайната цел, наложена еднакво на всички хора. Първият извод, който можем да направим, е „Не се убивайте един друг”.
Проблемът за злото също е една съществуваща в света реалност. Пред лицето на злото, което виждаме, тази позиция – АЗ СЪМ ДОБЪР – ТИ СИ ДОБЪР, може да изглежда като една неосъществима мечта. Може би нашата цивилизация бързо се доближава до безпрецедентна конфронтация: или трябва да уважаваме съществуването на всеки един от нас, или всички ще загинем. Дори и съвсем безстрастно, все пак ще трябва да признаем, че да се сложи край на нещо, за което е било необходимо толкова дълго време, за да бъде построено, е истински позор.
ПЪРВОНАЧАЛНАТА ИГРА Е ПЪРВОНАЧАЛНИЯТ ГРЯХ:
Възможно е, благодарение на данните, с които разполагаме, да кажем нещо ново за проблема на злото. Грехът или лошото, или злото, или „човешката природа”, както и да наречем недостатъка на нашия вид, е очевиден за всеки човек. Ние просто не можем да оспорваме постоянната „проклетия” на човека. Всеобщият проблем се състои в това, че по природа всяко малко дете, без значение в какво общество е родено, поради своето положение (т. е. намиращо се в ситуацията „да бъдеш човек”) се установява в позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР – ТИ СИ ДОБЪР или на другите две вариации на темата: АЗ СЪМ ДОБЪР – ТИ НЕ СИ ДОБЪР, или пък АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР – ТИ НЕ СИ ДОБЪР. Това е трагедия, но тя не става явно зло, докато не започне първата игра, първото вътрешно движение, насочено към друг човек, за да се облекчи товарът от чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. Това първо усилие за отплата демонстрира неговата „вродена лошотия” – или първоначален грях, от който, както му е наредено, трябва да се отрича. Колкото повече се съпротивлява, толкова по-голям е грехът му, по-прикрито живее, докато изведнъж не почувства голямо отчуждение и отдалечаване, което се характеризира като грях. Но това, което човекът прави (игри), не е основният проблем; проблемът се състои по-скоро в това, за какъв се смята той (позицията). Преди да започнат да се играят игрите, заема се определена позиция. Трябва да признаем, че това състояние – позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР – ТИ СИ ДОБЪР – е основният проблем в нашия живот и че тя е резултат от решение, взето рано в живота по принуда, без правилна обработка на данните и без някой застъпник.
Чрез осъзнаването на това, че заемането на позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР е било погрешна стъпка, настъпва облекчението, след което човек може да започне да разбира, че е по-безопасно да се откаже от игри.

Цветелина Стоянова
ЮЗУ, Факултет по педагогика, ПУПЧЕ


Коментари

Само регистрирани потребители могат да пишат коментар.
Моля въведете вашето име и парола или се регистрирайте.



 
Google
 
 
Facebook
Advertisement
ТЕМИ ОТ СТАТИИТЕ
Статии
Основни правила за хубава бременност и з...
Основни правила за хубава бременност и здраво бебе Бременността не е болест. Тя е нормално в...
Още  ]
На път с деца
На път с деца Прилошаване при пътуване Превърнете мъчението в удоволствие. Няма дете, ко...
Още  ]
Домашното насилие
Домашното насилие Насилието над деца Насилието при жените Какво трябва да знаем, за да предотврат...
Още  ]
Детската лингвистика и езиковото обучени...
Детската лингвистика и езиковото обучение Осъзнаването на езиково явления е процес с изк...
Още  ]
Педофилията - “Убийцата” на детството!
Педофилията - “Убийцата” на детството! Педофилията е сексуално влечение , тр...
Още  ]
  Моето Дете