|
|
|
Страница 1 от 2
Някои възпитателни похвати са нож с две остриета
 Някои похвати, които прилагаме в отношенията си с децата, почти винаги се обръщат против нас- чрез тях не само не успяваме да постигнем дългосрочните си цели, но често още на момента създаваме бъркотия вкъщи. Към влизащите в разрез с намеренията ни похвати се числят заплахите, подкупите, обещанията, сарказмът, проповедите за лъжата и кражбата, грубото възпитаване във вежливост.
ЗАПЛАХИТЕ- децата възприемат всяка заплаха като покана да повторят забранената им постъпка. Когато кажем на детето „Ако направиш още веднъж….”, то не чува думата „ако”, а само „направиш още веднъж”. Понякога то тълкува изказването така: „Мама очаква от мен да го направя още веднъж, иначе ще я разочаровам”.Подобни предупреждения- колкото и недвусмислени да изглеждат на възрастните, са не само безполезни. Нещо повече- те гарантират повтарянето на нежеланото действие. Предупреждението е предизвикателство към детската автономност. Ако детето уважава поне мъничко себе си, то трябва отново да престъпи правилата, за да покаже на себе си и на другите, че не е страхливец.Въпреки многото предупреждения 5-годишният Оливър продължава да цели прозореца с топката. Накрая майката казва: „Ако топката още веднъж удари стъклото, обещавам ти, че ще те пребия”. Минута по-късно трясъкът от счупено стъкло съобщава на майката, че предупреждението й е подействало- топката за пореден и последен път е ударила прозореца. Лесно можем да си представим сцената, последвала тази поредица от заплахи, обещания и непослушание. За разлика от нея следващият епизод ни показва как да се справяме с лошото държание, без да прибягваме до закани.Седемгодишният Питър стреля с пушката играчка в по-малкото си братче. Майката се намесва: „Не по бебето. Стреляй в мишената”. Питър отново стреля по бебето. Майка му отнема пушката и му казва: „По хора не се стреля”.Майката прави това, което чувства, че трябва да направи, за да се предпази бебето и същевременно да не се нарушат нормите за приемливо поведение. Питър научава последствията от своите действия, без това да е в ущърб на неговото Аз. Очевидни са подсказаните му алтернативи- да стреля в мишената или да се раздели с пушката си. При този инцидент майката успява да избегне обичайните клопки.Не тръгва по пътя, водещ неминуемо до провал: „Престани Питър! Толкова ли си глупав, че да стреляш по брат си? Нямаш ли по-добър прицел? Ако го направиш още веднъж, чуваш ли ме- още веднъж, няма да видиш повече пушката си!” Детето, освен ако не е прекалено покорно, ще отговори на подобна закана, като повтори онова, което му се забранява. Едва ли е необходимо да описваме какво би се случило по-нататък – всеки родител може лесно сам да го възстанови.
ПОДКУПИТЕ- „Заблудата „ако- то”. В разрез с целите ни е онзи подход, който изрично казва на децата, че ако направят / или не направят/ нещо, то ще получат награда:„Ако си мил с бебето, ще те заведа на кино.”
„Ако спреш да се напикаваш нощем, ще ти купя велосипед за Коледа.” „Ако научиш стихотворението, ще те взема да плуваме.”Похватът „ако- то” може понякога да тласне детето към непосредствената цел, но рядко ще го подтикне към продължителни усилия, ако изобщо го подтикне към нещо. Самите ни думи му внушават, че се съмняваме в способността му да се промени към по-добро. „Ако научиш стихотворението” означава „Не сме сигурни, че ще можеш”. „Ако спреш да се подмокряш” означава „Не смятаме, че ще можеш да го сториш”.Има и морални възражения срещу използването на наградите като подкуп. Дороти Барък разказва за едно момче, което споделило: „Получавам това, което искам, като карам майка ми да мисли, че ще се държа зле. Налага ми се, разбира се, да бъда лош достатъчно често, за да я убедя, че не ми плаща напразно.”Подобен начин на разсъждение може скоро да доведе до пазарлъци и изнудване, до непрекъснато растящи искания за награди и за допълнителни облаги в замяна на „добро” поведение. Някои родители са така „дресирани” от децата си, че не смеят да се върнат у дома без подарък. Децата им ги посрещат не със „Здравей”, а с „Какво ми донесе?”.Наградите са най-полезни и носят повече радост, когато не са предварително известни, а се поднасят като изненада, когато са израз на внимание и оценка.
ОБЕЩАНИЯТА –нереалистични очаквания и постъпки. Не бива да даваме обещания на детето, нито да ги изискваме от него. Защо е това табу върху обещанията? Отношенията ни с децата трябва да се градят върху доверие. Когато родителят поема обещание, за да подчертае, че наистина мисли онова, което казва, той всъщност признава, че необвързаните му с обещание думи не заслужават доверие. Обещанията създават нереалистични очаквания у децата. Обещаят ли на детето, че ще го заведат в зоологическата градина, то го приема като гаранция за това, че този ден няма да вали, че колата няма да бъде повредена и че самото то няма да е болно. Когато обаче животът не ни спести някоя от тези неприятности, децата се чувстват предадени и се убеждават, че на родителите не може да се вярва. Безжалостният упрек „Но вие ми обещахте!” е до болка познат на родители, на които впоследствие им се иска нищо да не са обещавали.От децата не бива да се изискват или изтръгват обещания за бъдещо добро поведение или за отказ от предишно лошо държание. Когато детето дава обещания не по собствена воля, то сякаш тегли чек от банка, в която няма открита сметка. Не трябва да поощряваме такива нечестни постъпки.
САРКАЗМЪТ- здрава преграда пред научаването. Сериозна заплаха за психическото здраве на детето е родителят със саркастична дарба. Магьосник на словото, той сам издига здрава преграда пред пълноценното общуване:„Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също нещо? Да не си глух? Защо тогава не слушаш?”„Толкова си невъзпитан. В джунглата ли си расъл? Там ти е мястото, така да знаеш.”„Какво става с теб все пак? Луд ли си или си глупав? Знам къде ще свършиш един ден!”Такъв родител може дори да не осъзнава, че забележките му са атаки, които предизвикват контраатаки, че коментарът му блокира общуването, подтиквайки детето към фантазни помисли за отмъщение.Горчивият сарказъм и хапливите баналности нямат място в детското възпитание. Най-добре е да избягваме изказвания от рода на „Много си вириш носа”, „С голямо самомнение си”, „За какъв се мислиш в края на краищата?”. Не бива да оронваме престижа на детето в собствените му очи и в очите на връстниците му, дори и с КАК ДА СЕ ОТНАСЯМЕ КЪМ ЛЪЖАТА?
Родителите изпадат в ярост, когато децата лъжат, особено ако лъжата е очевидна, а лъжецът- нескопосан. Вбесяващо е да слушаш как детето настоява, че не е пипало боята или че не е яло шоколад, когато ризата или лицето му го уличават в противното.
ЗАЩО ЛЪЖАТ ДЕЦАТА? Понякога те лъжат затова, защото не им се разрешава да казват истината. Когато детето сподели с майка си, че мрази братчето си, тя може да го набие, задето е казало истината. Ако то обаче в същия момент започне да увърта и излъже, че вече обича братчето си, майката навярно ще го прегърне и ще го целуне. Какъв извод ще направи детето от тази случка? То сигурно ще стигне до заключението, че истината причинява болка, че нечестността се възнаграждава и че мама обича малките лъжци.Ако искаме да възпитаваме в честност, трябва да сме готови да изслушваме както приятните, така и горчивите истини. За да стане детето честен човек, трябва да не го заставяме да ни лъже за чувствата си, били те положителни, отрицателни или двойствени. Тъкмо от реакциите ни спрямо изразените от него чувства детето научава дали честността е, или не е най-добрият начин на поведение.
ЛЪЖИ, КОИТО КАЗВАТ ИСТИНАТА. В отговор на това, че ги наказват за истината, децата започват самозащитно да лъжат. Те лъжат и за да получат във въображението си онова, което им липсва в действителността. В лъжите прозират истини за страховете и надеждите. Те показват онова, което човек мечтае да стане или да направи. Чувствителното ухо открива в тях онова, което те искат да прикрият. Зрялата реакция към лъжата трябва по-скоро да цели да вникне в нейния смисъл, вместо да отрича съдържанието й или да осъжда автора й. Извлеченото от лъжата знание може да бъде използвано така, че да помогне на детето да разграничи реалността от мислените си желания.Когато малкото момченце ни съобщи, че е получило истински слон за Коледа, по-уместно е да отговорим „Ти би искал да получиш слон”,вместо да му доказваме, че е лъжец.
ПРОВОКИРАНИ ЛЪЖИ. Родителите не бива да задават въпроси, които вероятно ще предизвикат самозащитни лъжи. Децата негодуват, когато родителите ги разпитват, особено ако подозират, че възрастните вече знаят отговора. Те мразят въпросите уловки, въпросите, които ги принуждават да избират между нескопосната лъжа и мъчителното признание.Седемгодишният Куентин счупва новата пушка- подарък от баща му. Изплашва се и скрива парчетата в мазето. Когато бащата намира останките от пушката, той „изстрелва” няколко въпроса, довели до истинска експлозия:
Бащата: Къде е новата ти пушка?
Куентин: Тука е някъде.
Бащата: Не те виждам да играеш с нея.
Куентин: Не знам къде е.
Бащата: Намери я. Искам да я видя.
Куентин: Може някой да я е откраднал.
Бащата: Проклет лъжец! Ти си счупил пушката. Не си мисли, че ще ти се размине безнаказано. Ако има нещо, което мразя, това са лъжците!
И бащата му удря бой, който Куентин ще помни дълго.Излишна схватка. Вместо подло да разиграва ролята на детектив и обвинител, бащата би помогнал повече на сина си, ако му бе казал:„Виждам, че новата ти пушка е счупена. Не изтрая дълго. Жалко. Скъпа беше.”Така детето би получило няколко ценни урока: „Татко ме разбира. Мога да споделям неприятностите си с него. Трябва по-добре да се грижа за подаръците, които ми прави.”
КАК ДА ПОСТЪПВАМЕ С НЕЧЕСТНОСТТА?
Отношението ни към лъжата е ясно: от една страна, да не се правим на прокурори, да не настояваме за самопризнания, да не преувеличаваме значението на детските измишльотини. Не бива, от друга страна, да се колебаем дали да наречем нещата с истинските им имена. Когато установим, че срокът на заетата от библиотеката книга е изтекъл, не следва да питаме: „Върна ли книгата в библиотеката? Сигурен ли си? А защо тогава тя все още лежи на бюрото ти?” Вместо това казваме: „Виждам, че книгата от библиотеката е с изтекъл срок”.Когато в училището ни съобщят, че детето ни не се е справило с контролната си работа по математика, не бива да го питаме: „Изкара ли класното по математика? Сигурен ли си? Е, този път лъжата няма да ти помогне. Разговаряхме с учителя ти и знаем, че безславно си се провалил”.По-добре е вместо това направо да се обърнем към детето: „Учителят ти по математика ни каза, че си пропаднал на контролното упражнение. Обезпокоени сме и се чудим как да ти помогнем?”. Накратко, не тласкаме детето към самозащитни лъжи, нито умишлено му предоставяме възможност да ни излъже. Когато детето наистина лъже, то реакциятя ни не трябва да бъде истерична и нравоучителна, а реалистична и придържаща се към фактите. Искаме децата ни да научат, че не е нужно да лъжат.
КРАЖБАТА. Не е необичайно за малките деца да носят вкъщи неща, които не са техни. Важното е да се избягват драматичните проповеди, когато бъде разкрита „кражбата”. Пътят на честността може да се посочи на малкото дете по достоен начин. Спокойно и твърдо му се казва:„Камиончето е на някой друг, върни му го.” „Пушката не е твоя. Върни я.”
Когато детето „открадне” карамелизиран бонбон на клечка и го сложи в джоба си, най-добре е да му се противопоставим без излишни емоции: „Захарното петле в левия ти джоб трябва да остане в магазина.” Ако детето отрича, че има бонбон, му го посочваме и повтаряме изречението: „Захарното петле в този джоб е собственост на магазина. Постави го обратно на рафта.” Ако детето откаже изваждаме лакомството от джоба с думите: „Това е на магазина. То трябва да остане тук.”
Погрешният въпрос и правилното изказване: Щом сте сигурни, че детето е откраднало пари от портфейла ви, най-добре е да не го разпитвате, а направо да му кажете: „Взел си един долар от моя портфейл. Дай ми го.” Щом върне парите му се казва строго: „Когато имаш нужда от пари, се обърни към мен и ще поговорим по въпроса.” Ако детето отрича деянието, не спорим с него, нито го молим да си признае. Казваме му: „Взел си парите, сега ги върни.” Ако то вече са похарчени, то разговорът трябва да се насочи към начините за възстановяването им- чрез участието на детето в домакинската работа или чрез намаляване на отпусканите му джобни пари.Особено важно е да избягваме да наричаме детето „крадец” и „лъжец” или да му предричаме, че ще стигне до затвора. Безполезно е до го питаме: „Защо направи това?” То самото може да не знае мотивите си и натискът да каже „защо” ще доведе единствено до нова лъжа.По-уместно е да посочим, че очакваме то да обсъжда нуждата си от пари заедно с нас: „Разочарован съм, задето не си ми казал, че ти трябва един лев.”„Когато се нуждаеш от пари, ела и ми кажи. Ще поговорим.”
Ако детето е изяло курабийките от кутията, която сте му забранили да пипа, и има захарен мустак под носа си, не му поставяйте въпроси от рода на : „Някой да е взимал курабийки от кутията?”, „Случайно да си видял кой ги е изял? Ти опита ли ги? Сигурен ли си?” Подобни въпроси обикновено карат детето да съчинява лъжи, с което допълнително ни наскърбява. Правилото в случая е следното: Не задаваме въпроси, щом знаем отговора им. По-добре е открито да кажем: „Сине ти си изял курабийките. Казах ти, че не бива. Ядосан съм и съм разочарован.”Последното изречение е желателно и подходящо наказание. То поставя детето в неудобство и го изправя пред отговорността да направи нещо заради лошото си поведение.
КАК ДА УЧИМ НА ВЕЖЛИВОСТ: ГРУБО ИЛИ ВЕЖЛИВО?
Домашните образци и държанието в обществото. Вежливостта е черта на характера и заедно с това - социално умение.Тя се придобива посредством отъждествяването на детето с вежливите му родители и посредством подражаването им. Каквито и да са обстоятелствата, трябва учтиво да учим на вежливост. А родителите често са груби, когато учат децата си на учтивост. Щом детето забрави да каже „благодаря”, родителите веднага му го натякват пред другите хора, което най-малкото е неучтиво. Или бързат да напомнят на детето да каже „довиждане”, преди самите те да са се сбогували.
На 6-годишния Робърт подават опакован подарък. Горящ от любопитство , той смачква кутията, за да види какво има в нея.
Майката: Робърт, спри! Разваляш подаръка! Какво трябва да кажеш, когато получиш подарък?
Робърт /ядосано/: Благодаря!
Майката: Ето така постъпват добрите деца.
Майката можеше да изнесе този урок по вежливост по-сполучливо и не така грубо. Можеше да вметне: „Благодаря ти, лельо Патриша, за хубавия подарък”. Робърт вероятно щеше да я последва със свои думи на благодарност. Ако той не го стореше, майката би могла да се заеме с темата за любезността по-късно, когато останат сами: „Много мило от страна на леля Патриша, че е помислила за теб и ти е направила подарък. Хайде да й напишем писъмце, за да й благодарим. Тя ще се зарадва, че сме се сетили за нея.” Макар и по-сложен от незабавното порицание, този подход е по-резултатен. Тънкостите на изкуството да се живее се предават на децата не със сила, а със такт.
Когато детето прекъсне разговора на възрастните, те обикновено реагират ядосано: „Колко си груб! Не е учтиво да ни прекъсваш!” Да прекъснеш онзи, който те е прекъснал обаче, е също неучтиво. Родителите не бива да проявяват невъздържаност, когато изискват от децата си да бъдат вежливи. По-добре би било да отвърнат: „Бих искал да довърша онова, което казвам. След това ще ти дам думата.”
Няма да постигнем нищо, като наречем детето „грубо”. Противно на очакваниятя ни, това няма да го подтикне към вежливост. Съществува опасност то да възприеме оценката ни и да я превърне в част от представата за себе си. Щом веднъж започне да мисли за себе си като за невъзпитано момче, то ще заживее с тази си представа. Съвсем естествено е невъзпитаните момчета да се държат невъзпитано.
Гостуването в домовете на приятели или роднини ни дава възможност нагледно да покажем на децата що е учтивост. Тези посещения трябва да бъдат удоволствие и за родителя, и за детето. Най-сполучливият начин да се постигне това, е като се подели бремето на отговорността за детското поведение между детето и домакина. Нашата помощ се ограничава с това да проявяваме отзивчивост към детските желания и чувства.
Децата научават, че не сме твърде склонни да ги мъмрим, когато сме на чуждо място. Доверявайки се на „географския” си усет, те избират тези места, за да си покажат рогата. На това им намерение можем да противодействаме най-добре, като оставим домакина сам да посочи правилата за поведение в своя дом, както и да следи за тяхното спазване. Когато детето скача върху дивана в гостната на леля Мери, нека тя реши дали може да се скача по дивана й, нека сама изрече забраната. Вероятността детето да се подчини е по-голяма, когато ограниченията са наложени от чужди хора. Майката, освободена от задължението да поддържа дисциплината, може да помага на детето, като му припомня изискванията: „Такъв е редът тук.”
Подобна тактика на поведение можем да си позволим само в случай, че предварително сме се договорили с домакина за неговите и за нашите задължения. Право и задължение на домакина е да изисква порядките на дома му да се спазват. Задължение на майката е, когато е на гости, да изостави за малко ролята си на блюстител на дисциплината. С умелата си намеса тя ще помогне на детето да почувства реалността на ситуацията.
Цветелина Стоянова
Югозападен Университет "Н.Рилски"
Педагогически факултет
pomagalo.com
|
|
 |
|
|
|
|
|
|
|
